Дарк Холоу [bg]

— Загасете фенерите! Загасете ги!

Отново зачатка автомат и няколко куршума свирнаха наблизо. Нямаше как — навлязох във водата, като внимавах да държа пистолета високо. Не беше дълбоко. Тук валеше съвсем слабо, виждах поне на около 300–400 метра напред — над водата се подаваха върховете на скали. Но това не значеше нищо. Може би навътре ставаше по-дълбоко? Бях навлязъл на около двадесетина метра във водата и се движех по диагонал към отсрещния бряг, когато загубих почва под краката си и потънах. Успях да се върна на повърхността, но тогава наново включен фенер ме освети, мина вляво и веднага се върна, за да ме задържи в лъча си. Пак поех въздух колкото мога и се гмурнах тъкмо когато куршумите заваляха върху ми. Те пляскаха във водата наоколо, а аз потъвах ли, потъвах в черната тъма и мислех, че ей сега дробовете ми ще се пръснат. Ставаше все по-студено, така мразовито, че усещането бе като при изгаряне.

Изведнъж нещо ме парна и дръпна силно някъде под мишницата и дясната ми ръка се скова, а вцепенеността постепенно полази и по гръдния кош отдясно, за да мутира в огненочервена болка, която сякаш пробождаше цялото ми тяло. Загърчих се като налапала стръв риба, усещах как топлата кръв струи в ледената вода. Отворих уста в агония, безценният въздух забълбука на мехури към повърхността, изпуснах пистолета. Обзе ме дива паника, заритах с крака и полетях нагоре. В последния миг с голяма мъка успях да се удържа да не изляза на повърхността със силно пляскане. Поех си въздух, като държах устата над водната повърхност и леко ритах, за да се задържа в това положение. Лошото бе, че вече не усещах добре и краката си, вцепенението започваше от пръстите им, по същия начин го усещах и в ръцете. Раната болеше, но може би не така, както би боляла извън водата. На брега зад мен се движеха фигури, но светеше само един фенер. Слава Богу! — не ме забелязваха. Изчакваха да се появя и внимаваха да не се превърнат в добре осветени мишени. Като че имах оръжие… Напълних дробовете с въздух и с едната ръка — колкото можех — тихичко заплувах към най-близкия бряг. Не стъпих на дъното чак докато не го напипах с ранената ръка. Бях стигнал крайбрежни плитчини. Полупотопен, потърсих удобно място да изляза на брега. С мъка се влачех, спирах да почивам. Изведнъж автоматът затрещя отново, проехтяха и единични изстрели. Но стреляха напосоки. Събрах цялата си воля и се повлякох към по-плътния мрак отпред — там, където тъмнееше гората.