![Дарк Холоу [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/6/2/1/dark-holou-bg-download.jpg)
Дарк Холоу [bg]
- Автор: Коннолли Джон
- Серия: Чарли Паркър #2
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 9547331787
- Переводчик: Светлозар Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дарк Холоу [bg]». Краткое содержание книги:
„Малцина са авторите, които успяват да удържат позициите си след силен дебют. Конъли доказа, че това не се отнася за него. «Дарк Холоу» няма нищо общо със синдрома «втора книга». Зашеметяващ трилър.“ Букселър
„Няма по-голям кошмар от черната пукнатина в собственото ни съзнание — това е посланието на «Дарк Холоу». Надали скоро ще се появи автор с подобно свръхчовешко познаване на психиката на убиеца, съчетано с невероятен пластичен талант и умение да сгъстява напрежението“. Ню Йорк Херъл Трибюн
Освен ако не ме е следил още от самото начало, още откак бях започнал да помагам на Рита Ферис. Всеки, който взема нейната страна, автоматично би се наредил сред хората, които в съзнанието на Кайл са противници на Били Пърдю. Дали е постъпил така с Елън и Рики, за да ме накаже за намесата в делата на човека, когото приема за свой син? И ако Елън все още е жива (Боже, имай тази голяма милост!), всяка надежда да я намеря почива най-вече върху един-единствен фактор: да разбера мисленето на Калеб Кайл и може би да открия Били Пърдю. Помислих още нещо и потръпнах: Калеб Кайл ме е наблюдавал в съня ми онази нощ след убийството на Рита и Доналд, след като бе оставил играчката му на кухненската маса. Какво ли си е мислил тогава? И защо не ме е убил, когато е имал тази възможност? Било е толкова лесно… Някъде наоколо, съвсем близо до мен вероятно се крие и отговорът на тези няколко въпроса.
Стисках юмруци в безпомощен гняв, че не съм се усетил навреме — когато фактите са ми били хвърляни в лицето, а аз не съм ги анализирал както трябва. Боже, колко съм задръстен!
Той знае кой съм аз! Или по-точно знае чий внук съм. Вероятно ужасно му допада да разиграва и тормози внука, както преди години е разигравал дядото. И точно сега — тридесет години по-късно — тази игра отново започва за него.
Махнах с ръка на Джон Барли.
— Хайде, тръгвай!
Той се изправи несигурно и хвърли плах поглед към околните дървета, сякаш очакваше онази мрачна и страшна фигура да излезе от тях.
— Къде ще ходим?
— Ще трябва да ми покажеш къде е заровена колата, а после ще разкажеш на Ренд Дженингс същото, което разказа на мен.
Барли не помръдна, а вече с истински ужас впери очи в мрачната гора около нас.
— Господине, не искам да ходя никъде, особено там…
Не му обърнах внимание, взех пушката и извадих патроните, сетне я захвърлих — както си бе празна — през вратата и в къщата. Размахах пистолета — да тръгва пред мен. След секунда колебание той стана.
— Ако искаш, вземи си и кучето — рекох аз, когато ме задмина. — Ако там има нещо, то ще го усети преди нас.
Двадесет и осма глава
Заваля скоро след като се отдалечихме от къщата. Във въздуха танцуваха едри като парцали снежинки, покриваха пътя, натрупваха се върху старите преспи. Задържаха се по косата и дрехите ни; когато стигнахме мустанга, бяхме целите побелели. Кучето харесваше снега — разигра се, подскачаше и ловеше снежните парцали с уста. Настаних Барли отпред, но за всеки случай взех от багажника чифт белезници и го закопчах — лявата ръка за дръжката на вратата. Не смеех да рискувам — може да реши по някое време да ми удари един юмрук, да избяга и да се скрие някъде из горите, които познава като петте си пръста. Псето се настани на задната седалка и веднага окаля тапицерията.
Карах бавно, видимостта бе слаба. Чистачките работеха добре, но едвам успяваха да разкарат снега от стъклото. Вдигнах около трийсет мили в час, сетне слязох на двайсет и пет, дори и на двайсет. Скоро пред колата имаше само безбрежна снежна пелена, но се ориентирах по двата реда дървета встрани на пътя — предимно борове и ели, опрели върхове в ниското небе като църковни камбанарии над бялата пустош. Отляво вървеше склон, отдясно имаше неширока лента изравнено пространство с канавка. Опрял дясната ръка на чекмеджето под стъклото, старецът мълчеше.
— Най-добре за теб ще е да си казал истината, Джон Барли — рекох по едно време и го погледнах.
Той премълча, очите му бяха празни. Заприлича ми на човек с току-що произнесена смъртна присъда, който не може да очаква нито милост, нито евентуална промяна.
— Никакво значение няма — обади се малко по-късно, а кучето отзад изскимтя. — Когато той ни открие, твоето мнение няма да има никакво значение.
Изведнъж ми се стори, че на около сто и петдесет метра отпред виждам фарове. Не можех да бъда сигурен, валящият сняг може да ти изиграе всякакъв номер и да видиш двеста дявола наведнъж. Но кола наистина имаше, и то не една, а две. Те бавно излязоха на пътя отнякъде встрани и го запречиха. Зад нас също пробляснаха фарове, сетне изведнъж изчезнаха, а светлината им се появи някъде вдясно. Тогава разбрах, че и отзад има кола, само че тя е застанала напряко на пътя, за да затвори капана изцяло.