Дарк Холоу [bg]

— Какво, по дяволите, търсиш тук? — сопна се Дженингс и стресна Реслър, който се изправи и загрижено ни изгледа и тримата.

Никак не му харесаха оръжията, които носехме, и ръката му неволно тръгна към кобура. Сетне се спря, защото очите му уловиха повече детайли от моя външен вид — като например кръвта по дрехите и раните по лицето.

— Какво им има на телефоните? — попитах вместо отговор.

— Не работят — отвърна Реслър. — Всички връзки са прекъснати. Вероятно е от времето.

Минах покрай тях и се спрях пред килиите. Едната бе празна, а в другата с притисната между ръцете глава на стол седеше Били Пърдю. Дрехите му бяха ужасно мръсни, ботушите — зацапани с кал. Имаше отчаяния, обречен вид на подгонено и заловено в капан животно. Тананикаше си нещо като уплашено до смърт дете, което се опитва да изключи околния свят. Изобщо не поисках от Дженингс разрешение да говоря с него. Трябваха ми отговори, и то незабавно. А той бе единственият, който можеше да ми ги даде.

— Били! — викнах остро.

Той извърна глава към мен.

— Сам се прецаках, нали — рече тъпо и пак затананика същата мелодия.

— Не съм много сигурен, Били. Но трябва да ми кажеш за онзи човек, когото си видял. Стария. Опиши ми го.

— Паркър, незабавно се разкарай от арестувания — бе гласът на Дженингс.

Не му обърнах внимание.

— Чуваш ли ме, Били?

Сега Пърдю се клатеше напред и назад на стола, все така притиснал глава с ръце, и все така тананикаше.

— Чувам те — рече след малко и присви очи, сякаш се опитваше да се съсредоточи. — Ама ми е мъчно да си спомня. Аз почти не го видях. Абе… стар беше.

— Напрегни се, Били. Нисък ли беше? Или висок?

Тананикането секна и Били ме погледна.

— Висок. Почти колкото мен може би.

— Слаб? Набит или дебел?

— Строен. Към слаб, ама жилав, нали разбираш? — отвърна Били и се изправи.

— Каква му беше косата?

— Мамка му, ква коса, бе, човече… — и пак затананика, а след малко и запя.

— „Красиви и нежни девойки… внимавайте с ухажорите.“

Изведнъж разпознах песента — бе „Красиви девойки“, само че Били видимо не знаеше точните думи. Навремето стана хит в изпълнение на Джийн Кларк и Карла Олсън, макар че беше доста по-стара. Досетих се къде я бях чувал неотдавна: тананикаше си я Мийд Пейн, когато си тръгвах, а аз се питах откъде ли я знам тази песен.

— Били, ти отби ли се при Мийд Пейн?

— Не познавам никакъв Мийд Пейн — отвърна той.

Хванах се за решетките на килията и ги раздрусах.

— Били, много е важно! Сигурен съм, че беше тръгнал за неговата къща. Нищо лошо няма да му сториш, ако признаеш, че си ходил при него, чуваш ли?

Сега Пърдю ме изгледа и въздъхна.

— Не можах да се отбия. Прибраха ме преди да стигна до града.