Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
— Така се озовах в стая 577 на същата болница.
— Не може да бъде! — възкликна Сузана.
— Може, и още как. Роуан Магръдър беше починал и ме настаниха на същото легло. Сигурно току-що бяха сменили чаршафите. Оставиха ме там и аз се замислих, че може би сестрата на Магръдър ще дойде да довърши работата на Братята Хитлер. Нямаше да ме изненада. Вече бях свикнал със съвпаденията. Не ви ли направи впечатление съвпадението в наименованието на Кала Брин Стърджис и моето фамилно име например?
— Разбира се, че ни направи — отвърна Еди.
— Какво стана после? — нетърпеливо попита Роланд.
Калахан се усмихна и в този момент Стрелеца забеляза, че двете половини на лицето му не са съвсем симетрични. Заради счупената челюст.
— Това е любимият въпрос на разказвача, Роланд, но мисля, че трябва да ускоря разказа си, ако не искаме да стоим тук цяла нощ. Важната част, онази, от която най-много се интересувате, е краят.
„Само така си мислиш“ — рече си Роланд и нямаше да се изненада, ако научеше, че през главите и на тримата му другари е минала подобна мисъл.
— Останах в болницата една седмица. Когато ме изписаха, ме изпратиха в една рехабилитационна клиника в Куинс. Отначало ми предложиха друга, в Манхатън, но тя беше свързана с „Дома“ — понякога изпращахме там клиентите си. Боях се, че ако отида там, Братята Хитлер може пак да ме посетят.
— Посетиха ли те? — поинтересува се Сузана.
— Не. Когато отидох на свиждане на Роуан в стая 577 в болница „Ривърсайд“, датата беше 19 май 1981 година. Закараха ме в Куинс заедно с още трима-четирима ранени на 25 май. След шест дни, точно преди да ме изпишат и да възобновя скитанията си, видях статията в „Поуст“. Беше на една от първите страници, но не на първата. Заглавието гласеше:
ДВАМА ЗАСТРЕЛЯНИ НА КОНИ АЙЛЪНД. СПОРЕД ПОЛИЦИЯТА — РАБОТА НА МАФИЯТА.
Така смятаха, защото лицата и ръцете им били изгорени с киселина. Въпреки това полицията успяла да ги идентифицира: Нортън Рандолф и Уилям Гартън, и двамата от Бруклин. Имаше публикувани снимки, от предишно арестуване. И двамата имали дебели досиета. Това бяха те, Джордж и Лени.
— Мислиш, че подлеците са ги очистили, нали? — попита Джейк.
— Да. Сами си го бяха изпросили.
— Във вестника споменаваше ли се, че това са Братята Хитлер? — попита Еди. — Защото, човече, по мое време още се плашехме едни други с тях.
— Споменаваше се тази възможност и мога да се обзаложа, че репортерите, отразяващи престъпленията на Братята, са подозирали, че това са Рандолф и Гартън — последваха само няколко случая, жалки опити за подражание — но никой в жълтата преса не иска да убива големите престъпници, защото благодарение на тях се харчат тиражите.
— Човече! Ти наистина разбираш от кино!
— Още не сте чули последното действие. То е голямата сензация. Роланд му даде знак да продължава, но вече не така нетърпеливо. Беше си свил цигара и изглеждаше спокоен. Само Ко, заспал в краката на Джейк, имаше по-безгрижен вид.
— Когато минавах по моста „Джордж Вашингтон“ при второто ми напускане на Ню Йорк с книжка и бутилка в скута, потърсих пешеходния мост. Беше изчезнал. През следващите два месеца виждах следи от скритите шосета — и на два пъти ми попадаха десетдоларови банкноти с лика на Чадбърн, но през повечето време оставах в реалния свят. Срещнах много вампири от трети тип и веднъж си помислих, че се размножават. Гледах обаче да не ги закачам. Може да се каже, че бях загубил хъс, както Томас Харди е загубил хъс да пише романи, а Томас Харт Бентън — да рисува стенописи. „Комари — мислех си. — Нека живуркат.“ Отново се хващах на надница, отново пиех. Предпочитах барове, напомнящи за „Американо“ и „Бларни Стоун“ в Ню Йорк.
— С други думи, места, където можеш да се уединиш на собствена масичка с пиячката си — отбеляза Еди.
— Точно така. — Калахан погледна Еди като сродна душа. — Истина е! Гледах да се държа прилично в тези заведения, докато дойдеше време да се местя. Напивах се в любимия си бар, после излизах и довършвах останалото — пълзене, крещене, драйфане — другаде. Обикновено ал фреска.
— Какво… — понечи да попита Джейк.
— Означава, че е драйфал на открито, сладурче — преведе Сузана; разроши косата му, но присви очи и се хвана за корема.
— Добре ли си, сай? — попита Росалита.
— Да, но бих пийнала нещо газирано.
Росалита се изправи и леко докосна Калахан по рамото:
— Продължавай, отче. Така ще осъмнем.