Самоличността на Борн
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Серия: Jason Bourne #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Самоличността на Борн». Краткое содержание книги:
И все пак кой е Джейсън Борн?
— Знам — каза Борн. — Но не тази страна е…
— Например — продължи генералът, все едно не го бе чул. — Аз имам достъп до определени документи, имащи отношение към военната и ядрената отбрана на Франция. Май че само още петима души — всеки от които е извън подозрение — имат достъп до тях. И въпреки всичко научаваме вбесяващо редовно, че Москва е узнала това, Вашингтон — онова, а Пекин — нещо трето.
— Вие сте го разисквали със съпругата си?! — попита изненадано Борн.
— Разбира се че не. Когато нося такива документи вкъщи, ги съхранявам в един сейф в кабинета си. Никой не може да влезе в тази стая в мое отсъствие. Само един човек има ключ, само един човек знае къде е копчето на алармената инсталация. Жена ми.
— Струва ми се, че това е точно толкова опасно, колкото и да се обсъждат материалите. Всеки би могъл да й изтръгне със сила ключа, както и признанието къде е копчето на алармата.
— Имаше причина. Аз съм на възраст, когато всеки ден може да ме сполети неочакваното. Имам предвид вестникарските съобщения за скоропостижна смърт. Ако с мен се случи нещо, тя е инструктирана да позвъни във военното министерство, да слезе в кабинета ми и да стои до сейфа, докато пристигне екипът по секретните документи.
— А не може ли просто да стои до вратата?
— Хората като мен са известни с това, че умират зад бюрата си. — Вилие притвори очи. — Все пак значи е била тя. Единственият дом, единственото място, за което никой не би повярвал, че е възможно.
— Сигурен ли сте?
— Повече, отколкото смея да си призная. Тя настоя да се оженим. Непрекъснато й изтъквах разликата във възрастта, но тя не искаше и да чуе. Имали значение годините, които сме прекарали заедно, а не тези, които разделяли рождените ни дни. Тя предложи да подпише декларация, че няма да предявява претенции за състоянието на Вилие и аз, естествено, й отказах, защото това беше доказателство за намеренията й спрямо мен. Но както се казва в пословицата: старият глупак е пълен глупак… И все пак непрекъснато се съмнявах… Тези мои съмнения се появиха с пътешествията й, с неочакваните ни раздели.
— Какво значи неочаквани?
— Тя имаше много странични занимания, които вечно обсебваха вниманието й. Френско-швейцарския музей в Гренобъл, галерия на изящните изкуства в Амстердам, паметник на съпротивата в Булон-сюр-мер, някоя идиотска океанографска конференция в Марсилия. За последната доста се скарахме. Тя ми трябваше тук в Париж; имаше няколко дипломатически срещи. Трябваше да присъствам и исках тя да е с мене. Жена ми замина. Сякаш някой й заповядваше да отива тук или там или някъде другаде в точно определен момент.
Гренобъл — близо до швейцарската граница, на час път от Цюрих. Амстердам. Булон-сюр-мер — на Ламанша, на час от Лондон. Марсилия… Карлос.
— Кога бе конференцията в Марсилия? — попита Джейсън.
— Август миналата година, доколкото си спомням. В последните дни на месеца.
— На двадесет и четвърти август в пет часа следобед посланик Лелънд е бил убит на марсилския бряг.
— Да. Знам — каза Вилие. — Говорихте за това и преди. Съжалявам за кончината на този човек, но не и за убежденията му. — Воинът внезапно млъкна и погледна Борн. — Боже мой — прошепна. — Тя е трябвало да бъде с него. Карлос е настоял да присъства и тя е отишла при него. Подчинила се е.
— Не исках да стигна чак до там — каза Джейсън. — Кълна ви се, че мислех за нея само като за свръзка — сляпа свръзка. Не съм стигал чак толкова далеч в предположенията си.
От гърлото на стареца внезапно се изтръгна вик — дълбок и изпълнен с агония и ненавист. Той хвана лицето си с две ръце, отметна отново глава под лунната светлина и заплака.
Борн не помръдна; нищо не можеше да направи.
— Съжалявам — каза.
Генералът се овладя.
— И аз съжалявам — изрече най-накрая. — Извинете ме.
— Няма нужда.
— Мисля, че има. Няма да го обсъждаме повече. Ще направя това, което смятам за необходимо.
— Какво е то?
— И ме питате?
— Трябва да ви попитам.
— Това, което е направила тя, е все едно че е убила детето ми, което не е родила. Тя се преструваше, че паметта му й е скъпа. Но е била съучастничка в убийството му. И през цялото време — предателка спрямо народа, на който аз служа цял живот.
— Ще я убиете ли?
— Ще я убия. Тя ще ми каже истината и ще умре.
— Ще отрече всичко.
— Съмнявам се.
— Но това е лудост!
— Млади човече, вече половин век се занимавам с враговете на Франция, дори да са французи. Истината ще излезе на бял свят.