Крахът на титаните [bg]

— Разбира се, милорд.

— А запасите?

Тя обърна на нова страница.

— Ето това ще ни е нужно, предвид предишните празненства тук.

Фиц разгледа написаното — сто хляба, двайсет дузини яйца, десет галона сметана, сто фунта бекон, петдесет фунта картофи… Доскуча му.

— Не трябва ли първо княгинята да определи менюто?

— Всичко трябва да дойде от Кардиф — отвърна Уилямс. — Магазините в Абъроуен не могат да се справят с толкова големи поръчки. А трябва да предупредим дори тези в Кардиф, за да сме сигурни, че имат необходимите количества в точния ден.

Беше права. Фиц се радваше, че това момиче се грижи за нещата. Имаше способността да прави планове — рядко умение.

— Може да използвам някой като теб в полка си — подкачи я той.

— Не мога да нося цвят каки, не ми отива на кожата — дръзко му отвърна тя.

Икономът доби възмутен вид.

— Стига, Уилямс, достатъчно наглост.

— Моля да ме извините, господин Пийл.

Фиц осъзна, че сам е виновен за това, че започна закачката. Така или иначе, нямаше нищо против нейната непочтителност. Всъщност доста я харесваше.

Пийл рече:

— Готвачът е измислил някои неща за менюто, милорд. — Той подаде на Фиц поомачкан лист хартия, покрит с по детски внимателния почерк на готвача. — За съжаление е твърде рано за пролетно агне, но можем да вземем доста прясна риба от Кардиф и да я докараме в лед.

— Това ми прилича много на менюто за ловното парти през ноември — каза Фиц. — От друга страна, не искаме да експериментираме точно сега. По-добре да се придържаме към изпитаните блюда.

— Именно, милорд.

— Сега, вината. — Графът се изправи. — Да слезем в избата.

Пийл изглеждаше изненадан. Графът не слизаше често в подземието.

В ума на Фиц се появи мисъл, която не му се щеше да си признава. Той се поколеба, след това каза:

— Уилямс, слез и ти, да записваш.

Икономът държеше вратата, докато Фиц излезе от библиотеката и се спусна по задното стълбище. Кухнята и помещението за слугите се намираха в сутерена. Тук етикетът беше различен. Слугинчетата и момчетата, които лъскаха обувки, му правеха бързи реверанси или докосваха алабросите си, докато графът ги подминаваше.

Избата се намираше в мазето.

Пийл отвори вратата и рече:

— С Ваше позволение, аз ще водя.

Фиц кимна. Икономът драсна клечка кибрит, запали една от лампите на стената и заслиза по стълбището. Долу запали още една лампа.

Избата на Фиц беше скромна, около дванадесет хиляди бутилки, повечето оставени от баща му и дядо му. Най-вече шампанско, портвайн и бяло рейнско вино, с по-малко бордо и бяло бургундско. Графът не беше голям ценител на виното, но обичаше избата, защото му напомняше на баща му. „Винената изба иска ред, далновидност и добър вкус“, казваше старецът. „Това са добродетелите, на които Британия дължи величието си.“