Без свидетели [bg]

Когато Ферис Едингтън завел необразованата си съпруга при родителите си, старият Джон Едингтън отказал да я приеме. Само след седмица, пред заплахата, че баща му ще го лиши от наследство, синът се съгласил да анулира брака. Баща му дал на момичето солидна сума пари и я изпратил по пътя ѝ. В деня, когато заварих Ферис Едингтън да плаче, той – по думите на майка ми – научил, че момичето, което вече било възрастна жена, е умряло някъде в Калифорния. По-късно разбрах, че Ферис Едингтън не отишъл на работа още три дни. Като изключим тези няколко дни и редките му командировки – обикновено до изложението на добитък в Денвър с баща ми, – откакто Ферис Едингтън бе завършил Университета на Аризона, не бе имало ден, в който да не яхва любимия си кон и да не се занимава с добитъка. И така, нима беше странно, че го открихме на полето в деня, когато Травис умря? Може би не.

Ферис Едингтън забеляза, че стоим до обора, и помаха на другия мъж, че са свършили. После обърна коня си към нас, погледна през рамо и извика:

– Ей, Томас, обади им се утре сутринта и кажи, че могат да изпращат биковете порода „Херефорд“ от границата. Вече имаме място за тях.

Той се пресегна от седлото, за да отвори порната, но Морган направи три бързи крачки и го изпревари. Пред обора Ферис Едингтън слезе от коня. Стойката му бе напълно изправена. Беше висок метър и деветдесет и три. Косата му бе оредяла от последния път, когато го видях. Беше на седемдесет – на толкова щеше да бъде и баща ми, ако сърцето му не се бе пръснало пет години по-рано в офиса, пред който стояхме.

Едингтън беше приятел и работодател на баща ми. Поне аз си мисля, че беше негов приятел въпреки подозренията на майка ми в противоположното. Малка стъклена витрина с трофеи украсява главното фоайе на гимназията „Чандлър Юниън“. В нея има снимка на футболния отбор, спечелил щатския шампионат. На снимката се вижда как Ферис Едингтън и Бил Маккензи стоят един до друг с кожени каски. Там е изложен и трофеят от щатския турнир по дебати, гравиран с техните имена.

– Здравей, Том.

– Ферис, не мога да ти опиша колко съжалявам.

– Здравей, Дани. Благодаря, че дойде.

– Не знам какво да кажа, Ферис – промълви Морган и поклати печално глава.

Освен няколкото бръчки и оредялата коса Ферис Едингтън не се бе променил особено, откакто го видях за последно на погребението на баща ми. Едрата му глава беше с правилна форма, очите над изпъкналите скули бяха будни и проницателни. Дългият му прав нос водеше към изсечена брадичка. По тялото му нямаше следа от тлъстини и той изглеждаше в отлично здраве. Както винаги носеше колосана риза и ботуши, направени по поръчка в Тексас. Забелязах дългите му аристократични пръсти и големия диамантен пръстен. Изведнъж, докато наблюдавах как протяга ръката си към мен, осъзнах, че не съм сигурен как трябва да се обърна към човека, на когото несъмнено дължах новата си работа. Спомних си, че баща ми държеше да го наричам „мистър“.