Без свидетели [bg]

Надзирателката доведе Рита до масата и тя се огледа неспокойно из стаята, после спря поглед върху мен.

– Дъг?

– Здравей, Рита.

– Какво правиш тук?

– Работя за него.

Морган пристъпи напред и Рита го погледна. Той ѝ подаде ръка.

– Казвам се Дан Морган.

– О! – възкликна Рита почтително. – Познавам ви.

– Така ли?

– Да. Веднъж жигосвахте телетата заедно със съпруга ми и неговия баща. – Морган я погледна учудено. – В Уикенбърг – напомни му тя. – Тогава Травис ми разказа кой сте. Помня ви.

Докато разговаряха, аз гледах Рита. Не я бях виждал с години. Беше висока почти колкото Морган. Носеше затворническа униформа – обикновена сива риза, леко отворена там, където липсваше последното копче. Огледах дългите ѝ стройни крака и съвършените ѝ глезени. Докато го правех, си помислих, че никога не бях виждал краката ѝ. Със сигурност е носила рокли в училище, но не можех да си я спомня с нищо друго, освен с дънки „Ливайс“ и каубойски ботуши. Този ден бе обула джапанки. Те разкриваха високите, елегантни сводове на краката ѝ и перфектно оформените пръсти с безупречен педикюр. Рита седна на един стол. Изправена, с раздалечени като на мъж крака.

– Вашият свекър ни помоли да поговорим с вас – заяви Морган.

– Да.

Тя разпусна гъстата си коса, прокара разсеяно пръсти през нея и отново я върза. Изведнъж Морган се усети как изглежда.

– Съжалявам за външния си вид – каза той. – Току-що се върнах от дълго пътуване и нямах време да се освежа, преди да дойдем.

– Според мен изглеждате добре. Свикнала съм да бъда с мъже, които работят много и при сурови условия.

Тя сложи ръце на масата и тогава видях тънката ѝ брачна халка. Направи ми впечатление, че ръцете ѝ са загрубели, напукани и потъмнели от слънцето. Като изключим тях, кожата ѝ беше млечнобяла и гладка. Ръцете ѝ сякаш отразяваха годините усилен труд. Бяха единствената фалшива нота в нейната безупречна женственост. Погледнах надолу към гладките ѝ крака. Изглеждаха като направени от порцелан. Червеният лак на пръстите ѝ блестеше. Зачудих се дали някой е събувал груби ботуши от крака като нейните.

Морган се обърна към надзирателката.

– Джорджа, бихме искали да останем насаме.

– Разбира се, Дани – отвърна жената. Нима всеки служител в правозащитната система на Аризона познаваше Дан Морган? Тя напусна стаята и ние заехме места срещу Рита.

Преди Морган да зададе първия си въпрос, тя попита:

– Знаете ли къде е дъщеря ми?

– Довели са я тук, но е била много разстроена. Закарали са я в щатската болница.

– Колко разстроена?

– Много.

– Можела ли е да се движи?

– Доколкото разбрах, не.

– Лошо.

– Да – каза Морган. – Така прозвуча.

– Има една болница, която се казва „Кемълбек“ – каза Рита.

– Знам я.

– Миранда е лежала там преди. Могат да ѝ помогнат. – След няколко секунди тя продължи: – И обстановката е приятна. Уютно е. Свекърът ми може да уреди преместването ѝ.