Без свидетели [bg]

2

– Качи се в колата на Том – нареди ми Морган, докато слагах стиковете в багажника си.

– Но моята е тук – казах.

– Ще изпратим някого да я прибере. Качвай се в колата. Веднага! Да тръгваме. – Изпълних заповедта му. – Газ до дупка, Том!

Галахър настъпи педала и чакълът зад нас се разхвърча. За броени секунди огромният кабриолет елдорадо вдигна над 100 километра в час по Уилямс Фийлд Роуд. Седях отзад и се оглеждах за ченгета, съзнавайки, че с количеството алкохол в кръвта на Галахър никога нямаше да излезем от затвора, дори и с нас да беше най-големият експерт по habeas corpus.

Изведнъж Морган изкрещя „Спри!“ и Галахър удари спирачките. Морган изскочи от колата и изтича до една малка бензиностанция. Върна се с три чаши горещо кафе с пластмасови капачета. Носеше и цял стек „Кемъл“. Когато продължихме, той извади от чорапа си пакет френски цигари „Голоаз“, изгледа го презрително, смачка го и го изхвърли на пътя. Запали една „Кемъл“ и дръпна от нея продължително и с наслада, след което димът излезе през носа му и бързо се разсея от вятъра, образувал се от високата скорост на колата. Той свали капачето на чашата и се обърна назад към мен, сложил ръка на гърба на седалката.

– Добре, кажи ми пак къде можем да открием Хуан Менчака.

– Завий наляво по Елиът Роуд – упътих Галахър.

– Той мексиканец ли е? – попита Морган.

– Не. Баск. Дошъл е тук от Айдахо.

– И ти го познаваш?

– Да.

– Много добре ли?

– Да. Приятели сме.

Морган ме попита откъде познавам Хуан. Разказах му как всяка пролет пастирите водят стадата си към Белите планини над Макнари, тъй като овцете не могат да издържат горещините в долината. Те пасяха по целия път догоре и оставаха там с месеци, докато овчарите не ги връщаха отново в долината. Едно лято, докато още учех в гимназията, отидох с тях.

– Хуан се грижеше за мен. Баща ми нямаше да ме пусне, ако той не беше с нас. Нямаше доверие на овчарите, но вярваше на Хуан.

– Не знаех, че го правят – каза Морган.

– По дяволите, Дани! – изкрещя му Галахър през свистящия вятър. – Нали ние извоювахме правото на Ферис да изпраща овцете на паша.

– Само женските овце – уточних.

– Моля?

– Водят само женските. По-късно закарват овните с камион. Копитата им са прекалено нежни, за да издържат догоре.

Продължихме покрай памуковите ниви. Семенниците на памука се бяха разтворили широко и от тях изскачаха пухкавите влакна. Скоро щяха да ги оберат и да пуснат машините. На други места се виждаха събрани купи сено. Беше горещо. Въпреки вятъра, влизащ през спуснатия гюрук на кабриолета, беше много топло и аз почувствах как тениската ми се просмуква от стичащата се по мен пот – не само под мишниците, но и по гърба, и около корема. Докато аз се борех с жегата, Морган се съживи. Започна да се върти на седалката и да ми задава безброй въпроси. Очите му като че ли сменяха цвета си, когато се движеха.