Земя на славата [bg]

Крас се намръщи. Надяваше се, че днес това няма да се повтори. Надигна се да огледа разположението на войниците на Помпей на портите и основните пътеки. Надяваше се, че са достатъчно, за да укротят всички, освен най-вироглавите. Не искаше годината му като консул да бъде запомнена с граждански безредици. Както вървяха нещата, подкрепата му за кандидатите на предстоящите избори пак щеше да му струва цяло състояние. Още преди средата на мандата му фракциите в сената започнаха да се раздвижват и онези, които се надяваха на по-високи постове, започнаха да полагат усилия да се проявят. Това беше най-великата игра в Рим и Крас знаеше, че благоразположението, което можеше да получи, ще е разменната монета за силата му през следващата година, ако не и за по-дълго време.

Погледна Помпей и се замисли дали и той прави планове за бъдещето. Всеки път, когато се изкушаваше да прокълне закона, който ги ограничаваше, намираше утеха във факта, че Помпей страда от същите спънки. Рим нямаше да позволи да се появи още един Марий, който да бъде избиран за консул отново и отново. Онези бурни години бяха отминали заедно със сянката на Сула и гражданската война. Въпреки това нищо не пречеше на Помпей да отглежда свои фаворити, които да го наследят.

Крас искаше да може да се отърси от усещането за неадекватност, което го притискаше всеки път, когато двамата с Помпей бяха заедно. За разлика от собствените му груби черти, Помпей изглеждаше така, както се очаква от един консул — широко, силно лице и деликатно посребряваща коса. Понякога Крас се чудеше дали този достопочтен образ не се подсилва с малко бял прах на слепоочията. Дори и когато седеше съвсем до него, пак не беше напълно сигурен.

Сякаш боговете и без това не го бяха благословили достатъчно, та Помпей имаше късмет и във военните начинания. Беше обещал на хората да разчисти моретата от пирати и само след няколко месеца римският флот беше измел Вътрешното море от тия боклуци. Търговията беше разцъфтяла, точно както беше обещал Помпей. Никой в града не благодари на Крас, че финансира начинанието или че понесе загубата на корабите, които не оцеляха. Вместо това се налагаше да хвърли още повече злато на хората, в случай че го бяха забравили, докато Помпей просто трябваше да се наслаждава на обожанието им.

Докато размишляваше, Крас барабанеше по едната си ръка с пръстите на другата. Гражданите на Рим уважаваха само онова, което можеха да видят. Ако обучеше свой легион, който да патрулира по улиците, щяха да го благославят всеки път, когато мъжете му заловяха крадец или прекъснеха някое сбиване. Знаеше, че без легион Помпей никога няма да се отнася с него като с равен. Идеята не беше нова за него, но той се въздържаше от налагането на нови стандарти на Марсово поле. Винаги имаше таен страх, че Помпей може да е прав в оценката си за него. За какви победи можеше да претендира Крас пред Рим? Независимо в колко блестящи брони го облечеше, легионът трябваше да бъде добре ръководен и докато това сякаш се удаваше с лекота на Помпей, самата мисъл да рискува още едно унижение беше непоносима за Крас.