Градината на пеперудите [bg]

Стигнахме в лунапарка около десет и през първите два часа всичко беше наред. Тогава се появи въртележката.

Мразя шибаните въртележки. Баща ми застана на изхода, за да ме изчака да сляза, майка ми стоеше на входа, за да ми помогне да се кача. Просто висяха в двата противоположни края на онова нещо и ме гледаха как се въртя в кръг. Бях прекалено малка, за да стигна железните стъпенки, а конят, върху който се намирах, беше толкова широк, че краката ме заболяха, но не спирах да се въртя. Докато не видях как баща ми се отдалечава с едно латиноминьонче. След още едно кръгче зърнах майка ми да си тръгва с висок засмян рижавел с шотландска поличка.

Някакво мило дете, по-голямо от мен, ми помогна да сляза от коня, след като свали по-малката си сестричка, и ме държа за ръка, докато вървяхме към изхода. Исках да остана при това семейство, да бъда малката сестричка на някого, който те придружава до въртележката и ти държи ръката, докато вървите, който ти се усмихва и те пита дали си се забавлявала. Но се отдалечихме от въртележката, аз му благодарих, помахах на една жена, която не обръщаше внимание на нищо друго, освен на мобилния си телефон, за да заблудя момчето, че съм намерила майка си, и се взирах след него и сестра му, докато се връщаха при родителите си, които се радваха да ги видят.

През остатъка от деня се шляех из атракционите. Опитвах се да остана незабелязана за охраната, но слънцето залезе, лунапаркът затвори, а аз все още не бях открила нито един от родителите ми. Охраната ме забеляза и ме заведе в Залата на срама. Така де, неофициално го наричаха Мястото за изгубени родители. Чуха се множество повиквания по високоговорителя, които призоваваха родители, изгубили децата си, да дойдат и да си ги приберат. Не бях сама — имаше и други забравени деца, загубили се или криещи се.