Градината на пеперудите [bg]

Като изключим храненията, които се сервираха в точно определено време, не бяхме длъжни да стоим на конкретно място, затова повечето момичета обикаляха стаите, спокойни, че ако потрябват на Градинаря, той просто щеше да погледне камерите и да дойде да ги намери. Когато Лионет помоли Блис и мен да прекараме нощта при нея, не заподозрях нищо. Непрекъснато преспивахме по стаите си. Трябваше да разпозная отчаянието в гласа ѝ, напрежението в думите ѝ, ала в Градината претръпваш към подобни емоции. Отчаянието и страхът бяха нещо обичайно, също като красотата.

Бяха ни осигурени дрехи за през деня — винаги черни, винаги разгалващи гърбовете ни, за да се виждат крилете, — но не ни даваха нищо, с което да спим. Повечето от нас си лягаха по бикини и си мечтаеха за сутиени. Хостелът и апартаментът ме бяха тренирали добре. Далеч не бях толкова стеснителна, колкото повечето момичета, пристигащи в Градината, и така си спестявах едно унижение, което можеше да ме пречупи.

Трите се сгушихме на матрака, зачакахме да угасят светлините и постепенно си дадохме сметка, че Лионет трепери. Не беше пристъп или нещо подобно, а тремор, който минаваше по цялата ѝ кожа и я разтърсваше до дъно. Седнах на леглото и посегнах към ръката ѝ, за да вплета пръсти в нейните.

— Какво има?

Очите ѝ, обсипани със златни точици, блестяха от сълзи и изведнъж ми се пригади. Никога преди не бях виждала Лионет да плаче. Тя мразеше сълзите, особено пролетите от нея.

— Утре е двайсет и първият ми рожден ден — прошепна тя. Блис простена, обгърна приятелката ни с ръце и зарови лице в рамото ѝ.

— Мамка му, Лион, толкова съжалявам!

— Значи имаме срок на годност? — прошепнах аз. — Двайсет и една? — Лионет притисна мен и Блис с отчаяна сила.

— Аз… не мога да реша дали да се съпротивлявам или не. И без това ще умра и като че ли искам да го накарам да се пребори за това, но ако борбата само засили болката? Мамка му, чувствам се такава страхливка, но щом трябва да умра, не искам да ме боли!

Тя започна да стене и ми се прииска стъклените стени да станат плътни, за да получим някакво лично пространство и плачът ѝ да не се чува по коридора. Лионет си бе създала репутация сред момичетата благодарение на силата си и не исках да я смятат за слаба, когато вече нямаше да я има. Но плътните стени обикновено се спускаха две сутрини в седмицата — които бяхме започнали да наричаме уикенд, — за да могат истинските градинари да работят по поддръжката на красивия ни затвор. Наемниците никога не ни виждаха и множеството шумоизолиращи врати помежду ни гарантираха, че няма и да ни чуят.

Не, почакай. Стените се спускаха и когато пристигаше ново момиче. Или когато някоя от нас умреше. Не обичахме стените да се спускат. Беше необичайно да го искаме.

Останахме с Лионет през цялата нощ, много след като тя заспа, изтощена от плач, и след като се събуди, за да избухне наново в ридания. Около четири часа сутринта се разсъни достатъчно, за да отиде под душа, олюлявайки се. Помогнахме ѝ да си измие косата, сресахме я, сплетохме я и я вдигнахме на достолепен кок. В гардероба ѝ имаше нова рокля — кехлибарено копринено великолепие с блестящи златисти нишки, които искряха като пламък на фона на всичкото черно. Цветът караше крилете ѝ да изпъкват върху смуглата ѝ кожа — яркооранжево, златни и жълти точици близо до черните кръгове и поръбени с бяло-черни ленти по върховете. Разтворените криле на Lycaena cupreus.