Градината на пеперудите [bg]

Когато най-накрая се появи час и половина след уговореното време, си помислих, че не ми вдъхва особено доверие. Беше среден на ръст, кльощав, дрехите му бяха вкоравени от сол, а имаха и други петна, чийто произход не исках да научавам. Сплъстената му коса се намираше в процес на образуване на расти. Непрекъснато подсмърчаше — очите му се стрелкаха наоколо всеки път, преди да вдигне ръкав, за да обърше зачервения си нос. Може и да беше гениален фалшификатор, но не бе трудно да отгатнеш за какво си харчеше парите.

Не ме попита как се казвам, по-скоро какво име искам да сложи на документите. Дата на раждане, адрес, шофьорска книжка или лична карта, желая ли да съм донор на органи?

Докато разговаряхме, влязохме в библиотеката, за да се възползваме от тишината, и когато стигнахме до чисто бяло платнище, той ме накара да застана пред него и ме снима. Преди да се видя с него в библиотеката, специално се бях погрижила за външния си вид — дори си купих малко грим, за да съм сигурна, че ще мога да мина за деветнайсетгодишна. Всъщност всичко опира до очите. Ако си видял достатъчно, изглеждаш по-стар, без значение какво е състоянието на остатъка от лицето ти.

Уговорихме се да се срещнем пред определена количка за хотдог същата вечер, щял да ми донесе това, което ми трябва. Когато се видяхме отново — той пак закъсня, — ми поднесе плик. Нещо толкова малко, а достатъчно да промени живота ти. Каза ми, че ще струва един бон, но щял да свали цената до петстотин, ако преспя с него.

Платих му един бон.

Той се отдалечи в една посока, аз тръгнах в обратната. Когато се върнах в хостела, където възнамерявах да прекарам нощта — достатъчно далеч от кухнята за бедни и от всеки, който може да си спомни за момиче, разпитвало за фалшиви документи, — отворих плика и за първи път се сблъсках очи в очи с Инара Мориси.