Градината на пеперудите [bg]

Същата вечер стените се спуснаха. С Блис се свихме на моето легло, което вече имаше повече завивки от един чаршаф. Заслужих си личните вещи, като не създавах проблеми и не се опитвах да се самоубия, така че вече разполагах със спално бельо в същите наситени розови и лилави цветове като долния чифт криле на гърба ми. Блис плака и руга, когато стените се спуснаха и ни затвориха в стаята. Вдигнаха се след няколко часа и преди да се качат на повече от педя от пода, тя ме сграбчи за ръката и двете заедно излязохме през портала, за да бродим по коридорите.

Успяхме да минем само метър-два.

Там, облегнат на стената на красивия ни затвор, стоеше Градинаря и разглеждаше момичето зад стъклото. Главата ѝ бе паднала върху гърдите, малки каишки под мишниците ѝ я държаха изправена. Прозрачна смола изпълваше останалото пространство, а роклята се вееше из него, все едно бе потопена под вода. Виждахме всеки детайл от ярките криле на гърба ѝ, който бе почти притиснат в стъклото. Всичко, което бе представлявала Лионет — дръзката ѝ усмивка, очите ѝ, — бе скрито, така че крилете ѝ да останат единственият фокус.

Градинаря се обърна към нас и прокара ръка през заплетената ми от спането коса, като леко подръпна възелчетата, на които се натъкна.

— Забравила си да си вдигнеш косата, Мая. Не мога да видя крилете ти.

Понечих да я прибера и завия на кок, но той ме хвана за китката и ме повлече след себе си към стаята ми.

Блис изруга и се затича по коридора, но преди това зърнах сълзи в очите ѝ. Градинаря седна на леглото ми и реса косата ми, докато не заблестя като коприна. Не спираше да прокарва пръсти през нея. След това ръцете му се преместиха другаде, както и устата му, а аз затворих очи и започнах да рецитирам наум „Долината на въздишките“.