Мисия Лондон [bg]
- Автор: Попов Алек
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-0551-9
- Жанр: Юмористическая проза
Электронная книга - «Мисия Лондон [bg]». Краткое содержание книги:
„Това е един истински европейски комичен роман в добрите традиции на П.Г. Удхауз, Роалд Дал, и Том Шарп… В „Мисия Лондон“ има отлично повествование, усет за детайла, свеж хумор и най-важното чувство за мярка. Изобщо не е пресилено твърдението на Георги Цанков, че това е най-смешната книга в новата българска литература… Ситуациите са български, а хуморът, с който са описани, е тънък английски. Много силно е изкушението да се каже, че по самоирония и жилеща сатира творбата на Алек Попов се нарежда до класика и негов съименик Алеко Константинов.“ Христо Кьосев, в. 24 Часа
„… на пазара е една книга, която лично за мен е доживяното отмъщение за всички унижения, търпяни от български граждани при съприкосновението им с българските дипломатически мисии по света… Гротескно и виртуозно присмехулство над нрави, които от времето на бай Ганьо са знак за национална дипломатическа идентичност… Горещо ви препоръчвам тази книга – горчивият смях е единствената ни защита в този момент.“ Любен Дилов-син, в. „Сега“
„Онова, което превръща „Мисия Лондон“ в едно от най-приятните преводни предложения (поне) в този сезон е фактът, че Попов ни дарява всичко онова, от което сръбските писатели ни лишават: романът му е истински урок или показно упражнение по комуникативно писане, без това да намалява „естетическата стойност“ (ама че гордо звучи!) на произведението; това е пример за потенциален умен бестселър; зашеметяващо изиграване с добре познатото ни нескопосано „автоевропеизиране“ на (юго-)източния човек, но също така и със студеното равнодушение на богатия Запад, у с жалката наивност на нашите новобогаташи, които в търсене на мечтания имперски блясък се оставят да ги водят за носа. Попов не е особено милостив нито“туземците“, нито към съмнителните балкански пришелци; остроумието му е не по-малко жежко и при представянето на „общите балкански места“ като например взаимното спъване на Претендентите за Европа или пък маниакалния ни образ на нас самите като „най-стар народ“, свърза естествено с крепката вяра, че тъкмо ние сме пъпът (а не примерно анусът) на Европа, само дето ония пусти душмани не искат да ни го признаят. Като невероятно забавна книга „Мисия Лондон“ е прекрасен избор не само за горещите летни дни в Белград, но и докато се излежавате на някой шезлонг в Албена, Несебър или Златни пясъци, похапвайки тахан халва или баница: ако бе за друго, тази книга ще ви помогне да разберете, че и там, бога ми, сте си като у дома“. Теофил Панчич, „Време“, Белград
„Мисия Лондон“ предлага не само изключително развлекателно четиво, но дава и представа за балканската действителност в началото на 21 век. С „Мисия Лондон“ Алек Попов прави блестящ романен дебют. С много хумор той представя гротескно действие, което обаче чрез карикатурното преувеличение изостря погледа към съществените детайли“. Улрих М. Шмид, Британските Балкани, Ное Цюрихер Цайтунг
„Алек Попов без колебание може да се сравнява с успели автори като Джон Ървинг или С. Бойл. Вероятно българските автори се развиват в посока към интелигентен, литературно обигран хумор. На „Мисия Лондон “ трябва да се пожелае успех, за да можем да се надяваме на други диаманти от тази неочаквана съкровищница“. Алфред Ошвалд, Буккритик
„Докато очарова читателите си с динамично действие, богати типажи и живи диалози, в същото време Алек Попов е ироничен и критичен. И както действието на романа е многопластово, така зад изреченията се крият ирония и критика. Критичността на Попов не е едностранчива: обвинява не само западноевропейците, че не могат да приемат източноевропейци- те, а посочва и онзи източноевропейски или балкански манталитет, който пречи на героите му да преуспеят. Критикува едновременно скептицизма на Европейския съюз към държавите, желаещи да се присъединят към него, и България (т.е. Източна Европа), която също се стреми към това. Целият роман е обвеян от духа на желанието за взаимна измама: ту високопоставените англичани, ту лукавите българи се стремят да изиграят другия и в крайна сметка всички успяват във „военните действия“… Ференц Винце, „Българският посланик и патките“, списание „Напут“, Будапеща
- Тръгвам - извести тя.
- Чао - измърмори Доти, без да става.
„Ах ти, мръхло!“, помисли си Катя. Доротея Тотоманова не трябваше да работи, получаваше известна сума от родителите си и когато не ходеше в университета, обикновено се търкаляше в леглото с дебели, неподходящи книги.
- Знаеш ли, трябва да излизаш повече - рече й Катя, привидно загрижена.
- Гледай си работата! - сряза я Доротея.
- Окей! Окей! - каза Катя и подхвърли отмъстително: - Тогава поне отваряй прозорците…
Вратата хлопна и Доротея остана сама. Тя се изплези и размаха среден пръст подир Катя. После измъкна една тухла, озаглавена „Насоки в радикалния феминизъм“ от някой/някоя си Стоун Джон Стоун, и стръвно започна да гълта страниците.
Както обикновено, Саманта Брик стоеше пред входа, само по кремав комбинезон и високи чехли на босо, и канеше минувачите с лъстиви жестове:
- Come on, darling! Pop in![5]
Катя намираше, че това действа по-скоро отблъскващо на клиентите, но бизнесът ревниво пазеше традициите си, а на нея, в края на краищата, й беше през оная работа. Над входа, облицован с черни огледални плочки, се гърчеше неонов надпис „Baily’s place“. Такива ги имаше с хиляди, пръснати по всички континенти, малки инкубатори на порока, където мъжете носеха ледените си спаружени яйца с надежда да измътят някоя и друга кекава ерекция.
- Cheers - Саманта докосна ръката й.
Катя се усмихна и пъхна пръсти между нейните. Саманта беше мека доброжелателна блондинка, прехвърлила 40-те, почти без татуировки. Беше отслужила времето си на пилона и животът неотклонно я изтласкваше към периферията. Имаше какво да разкаже старата Саманта, но никой не я питаше.
Катя изтича надолу по стълбите и се мушна през една странична врата в гримьорната. Погълна я добре познатият хаос, пропит с миризма на пот и дезодоранти. Момичетата се суетяха полуголи, размятаха цици и задници във всички посоки. Във въздуха се носеха части от бельо и думи на различни езици. Тази непринудена атмосфера донякъде й допадаше, напомняйки й за предвечния биологичен бульон, откъдето бе произлязъл животът. От време на време зад завесата цъфваше къдравата глава на Камал Далали, ливанец по рождение, който менажираше цялата менажерия. На врата му се поклащаха достатъчно златни ланци, за да се обеси на тях. Камал Далали гръмко обявяваше името на момичето, чийто ред наближаваше:
- Вера! Хари ап![6] Хари ап!… Франсоаз! Хари ап!… Фен Ли! Хари ап!
Катя навлече един абсурден костюм, състоящ се от черни кожени ремъци и високи ботуши, седна пред огледалото и усилено започна да трупа грим върху лицето си. Ботушите бяха готини, защото в тях се събираха много бакшиши. Кони Делано се опита да й пробута някакви прахчета, но и този път удари на камък. От другата й страна, словачката Беата, която се обучаваше в престижния LSE[7], ругаеше на матерния си език; слабините й се бяха изринали и това щеше да редуцира приходите й. Катя я посъветва да ги наклепа с фондьотен. Камал Далали отново подаде глава:
- Кейт! Хари ап! Хари ап!
Да се кълчи около пилона и да откача една по една частите на оскъдното си облекло, не беше кой знае каква работа. Беше по-лесно, отколкото да висиш в някакъв скапан магазин или да миеш чинии, и определено - по-доходно. Много студентки го вършеха. Катя имаше разходи: трябваше да плаща огромната такса за университета и от време на време да изпраща някакви пари на родителите си. Дължеше им го. Бяха ипотекирали апартамента си в София, за да покрият първоначалната вноска. И въпреки това Катя можеше да си позволи доста по-сносен живот, но тя предпочиташе да спести някоя и друга лира. „You never know“[8], както казваха англичаните. От друга страна, намираше нещо привлекателно в това двойствено съществуване, някаква особена тръпка на злорадство и отмъщение, която я караше да не се отказва от ролята си на отрудена, бедна студентка, готова да заложи кожата си, за да обитава дупката в посолството.
Винаги когато останеше гола-голеничка на дансинга, Катя изпитваше желание да продължи - както в онзи смешен клип — да сваля частите на тялото си и да ги хвърля на публиката, докато се отърве и от последния телесен аксесоар, а на сцената остане само прахолякът от прожекторите. Този саморазрушителен порив се пробуждаше у нея след всяко изпълнение, вероятно като реакция на организма срещу безсрамието на душата, но траеше кратко. Последно завъртане около пилона. Беше полезно за фигурата. Прясно избръснатите й мишници лепнеха от пот. Сега оставаше само да мине на четири крака по пътеката между два реда мъжки муцуни, за да обере бакшишите - най-смислената част от представлението.
5
Хайде, миличък! Влез!
6
Побързай!
7
London School of Economics.
8
Никога не знаеш…