Мисия Лондон [bg]
- Автор: Попов Алек
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-0551-9
- Жанр: Юмористическая проза
Электронная книга - «Мисия Лондон [bg]». Краткое содержание книги:
„Това е един истински европейски комичен роман в добрите традиции на П.Г. Удхауз, Роалд Дал, и Том Шарп… В „Мисия Лондон“ има отлично повествование, усет за детайла, свеж хумор и най-важното чувство за мярка. Изобщо не е пресилено твърдението на Георги Цанков, че това е най-смешната книга в новата българска литература… Ситуациите са български, а хуморът, с който са описани, е тънък английски. Много силно е изкушението да се каже, че по самоирония и жилеща сатира творбата на Алек Попов се нарежда до класика и негов съименик Алеко Константинов.“ Христо Кьосев, в. 24 Часа
„… на пазара е една книга, която лично за мен е доживяното отмъщение за всички унижения, търпяни от български граждани при съприкосновението им с българските дипломатически мисии по света… Гротескно и виртуозно присмехулство над нрави, които от времето на бай Ганьо са знак за национална дипломатическа идентичност… Горещо ви препоръчвам тази книга – горчивият смях е единствената ни защита в този момент.“ Любен Дилов-син, в. „Сега“
„Онова, което превръща „Мисия Лондон“ в едно от най-приятните преводни предложения (поне) в този сезон е фактът, че Попов ни дарява всичко онова, от което сръбските писатели ни лишават: романът му е истински урок или показно упражнение по комуникативно писане, без това да намалява „естетическата стойност“ (ама че гордо звучи!) на произведението; това е пример за потенциален умен бестселър; зашеметяващо изиграване с добре познатото ни нескопосано „автоевропеизиране“ на (юго-)източния човек, но също така и със студеното равнодушение на богатия Запад, у с жалката наивност на нашите новобогаташи, които в търсене на мечтания имперски блясък се оставят да ги водят за носа. Попов не е особено милостив нито“туземците“, нито към съмнителните балкански пришелци; остроумието му е не по-малко жежко и при представянето на „общите балкански места“ като например взаимното спъване на Претендентите за Европа или пък маниакалния ни образ на нас самите като „най-стар народ“, свърза естествено с крепката вяра, че тъкмо ние сме пъпът (а не примерно анусът) на Европа, само дето ония пусти душмани не искат да ни го признаят. Като невероятно забавна книга „Мисия Лондон“ е прекрасен избор не само за горещите летни дни в Белград, но и докато се излежавате на някой шезлонг в Албена, Несебър или Златни пясъци, похапвайки тахан халва или баница: ако бе за друго, тази книга ще ви помогне да разберете, че и там, бога ми, сте си като у дома“. Теофил Панчич, „Време“, Белград
„Мисия Лондон“ предлага не само изключително развлекателно четиво, но дава и представа за балканската действителност в началото на 21 век. С „Мисия Лондон“ Алек Попов прави блестящ романен дебют. С много хумор той представя гротескно действие, което обаче чрез карикатурното преувеличение изостря погледа към съществените детайли“. Улрих М. Шмид, Британските Балкани, Ное Цюрихер Цайтунг
„Алек Попов без колебание може да се сравнява с успели автори като Джон Ървинг или С. Бойл. Вероятно българските автори се развиват в посока към интелигентен, литературно обигран хумор. На „Мисия Лондон “ трябва да се пожелае успех, за да можем да се надяваме на други диаманти от тази неочаквана съкровищница“. Алфред Ошвалд, Буккритик
„Докато очарова читателите си с динамично действие, богати типажи и живи диалози, в същото време Алек Попов е ироничен и критичен. И както действието на романа е многопластово, така зад изреченията се крият ирония и критика. Критичността на Попов не е едностранчива: обвинява не само западноевропейците, че не могат да приемат източноевропейци- те, а посочва и онзи източноевропейски или балкански манталитет, който пречи на героите му да преуспеят. Критикува едновременно скептицизма на Европейския съюз към държавите, желаещи да се присъединят към него, и България (т.е. Източна Европа), която също се стреми към това. Целият роман е обвеян от духа на желанието за взаимна измама: ту високопоставените англичани, ту лукавите българи се стремят да изиграят другия и в крайна сметка всички успяват във „военните действия“… Ференц Винце, „Българският посланик и патките“, списание „Напут“, Будапеща
Продължи да я зяпа.
Беше снажна, с дълги крака. Правата й, пепеляворуса коса падаше настрани и скриваше лицето й. Носеше светлосиня къса престилка, безцветен чорапогащник, който подчертаваше мускулите на прасците й, гуменки „Найк“. В движенията й се долавяше неприкрита досада, но въпреки това се трудеше съзнателно. Ос- мука мокета от всички страни на бюрото и чак тогава изключи грозния уред. Погледите им се срещнаха.
- Извинявайте - рече тя смутено, - не знаех, че сте тук.
Той не каза нищо. В ушите му продължаваше да ечи воят на прахосмукачката. Лицето на момичето му се видя някак познато и той остана втренчен в него, повече отколкото беше прилично. Тя се изчерви и наведе очи. В същото време по устните й се плъзна лукава усмивка.
- Вие сигурно сте новият посланик? - попита тя,
- Да - кимна той.
- Катерина - представи се момичето, докато навиваше шнура на прахосмукачката. - Аз ще чистя вашия кабинет, ако нямате нищо против.
Нямаше, но благоразумно го премълча.
- Ще ви помоля да не идвате в работно време - строго рече той.
- Много се извинявам за неудобството - поде тя. - Имах да пиша пейпър. Цяла нощ съм чела. Мислех, че няма да сте тука. Вече ще чистя сутрин или след шест.
- Разбрахме се - кимна той и неочаквано попита: - Какво учиш?
„Недей задълбава!“, скастри го вътрешният му глас.
- Дизайн - подхвърли тя с интонация, която би могла да се сметне за мръснишка; преметна маркуча през рамо и помъкна прахосмукачката към вратата. После спря и се обърна.
- Искате ли да забърша праха? - попита тя.
- Не, няма нужда.
Катерина обаче не бързаше да си ходи, първоначалното й смущение беше изчезнало. Издължените й сребристосиви очи не изглеждаха особено зачервени.
- Господин посланик, има един проблем - поде внимателно тя. - Всъщност това не е само мой проблем, а на всички, които чистим посолството.
Варадин свъси вежди, но я остави да продължи.
- Става дума за това - продължи тя, като посочи прахосмукачката. - Просто е назрял моментът да се пенсионира. Не бих ви занимавала с подобни дреболии, но някои хора очевидно не искат да приемат този факт…
- Кой факт? - заинтересува се той.
- Че тя вече не смуче! Искам да кажа, че смуче ужасно слабо. Истинско мъчение…
- Може би е задръстена - вяло предположи той. - Почиствате ли я редовно?
- Не, не е задръстена! - енергично възрази тя. - Стара е!
- И какво искате от мен? - попита той. - Нова прахосмукачка?
- Да - кимна момичето. - Счетоводителката каза, че това зависи само от вас.
Не му харесваше начинът, по който тя го гледаше: сякаш бе отгатнала мисълта, която жужеше из ума му като нагла, упорита конска муха. Това го изпълни с мрачни предчувствия за бъдещи усложнения от служебен и личен характер. Окрилящото чувство за тактическо превъзходство, добито в резултат на изненадващото му пришествие, се бе изпарило. Идваше ред на тежките стратегически решения. Даде си сметка, че преднината, която бе спечелил, е нищожна и лесно ще бъде погълната от оставащите дни със смазващия товар от грижи и неприятности, които предстояха.
- Хъм - намръщи се той, сякаш му се налагаше да обмисли важна оферта за бомбардировачи, - ще видим.
- Добре тогава - усмихна се тя, - довиждане.
Краят на сивия маркуч се провлачи след нея като
злокобен хобот.
Таня Вандова почука предпазливо, ослуша се и подаде глава. Варадин Димитров седеше зад бюрото като истукан и гледаше пред себе си с немигащ, пронизващ взор.
Секретарката ужасно се стресна и побърза да затвори. Изчака няколко секунди, събра кураж и отново надзърна. Сега зад бюрото нямаше никого. Вратата към банята зееше: отвътре се носеше шум на течаща вода и някакъв особен гърлен звук, напомнящ гаргара. „Ами сега?“, прехапа устни тя. Прокрадна се на пръсти до бюрото, остави купчина писма и се оттегли.
- Стой! - сепна я гласът му почти на прага. Вара- дин изплува от банята с още мокро лице.
- Кишев върна ли се на работа?
- Още не — поклати глава тя. Последва кратка пауза.
- Ще ходите ли на банкета довечера? - попита секретарката.
- Да - механично отвърна той, макар че за пръв път чуваше за подобно събитие.
- Ще се обадя да потвърдя - рече тя и бързо излезе от кабинета.
Той се взря учудено в купчината кореспонденция. Явно светските институции на някогашната империя бяха подушили идването му още отдалеч - може би още преди указът за назначаването му да бъде подписан. Най-отгоре лежаха няколко покани: големи, тежки парчета със златни ръбове, подходящи за игра на пинг- понг. Той взе първата попаднала му и с удоволствие прочете името си, изписано с прилежен наклонен почерк. Може би не беше твърде благоразумно да се впуска във вихъра на светския живот тожова рано, но, от друга страна, кипеше от нетърпение да направи едно пробно кръгче във висшето общество. Да отпие глътка от този пенлив коктейл, преди да се е гмурнал в него окончателно. Нямаше време за губене.