Щастливият странник [bg]

— За в бъдеще слушай децата. А ние, старите, сме зверове. Зверове.

— Ах — промълви леля Луче, — кафе. Горещо кафенце Успокой се.

Бебето продължи да хленчи.

Майката седеше неподвижно. Октавия виждаше как ужасната омраза към света, към съдбата, я правеше неспособна да говори. Бледата кожа на Лучия Санта отново потъмня и тя спря сълзите, като притисна очите си с пръсти.

Леля Луче, твърде уплашена, за да говори на майката, се скара на малкия.

— Хайде, плачи — каза тя. — Хубаво ти е, а? Лесно ти е на теб. Имаш право. Ама колко хубаво плачеш. По-силно, по-силно.

В този момент детето се успокои, усмихна се на това беззъбо, набръчкано лице, което се отразяваше в неговото от другата страна на времето.

Старицата извика с престорено сърдит глас:

— Толкова бързо ли свърши? Хайде де. Реви. — Залюля го леко, но Винсент се засмя, сякаш беззъбите му венци се подиграваха на нейните.

Тогава старата жена каза бавно, с тъжен, напевен глас:

— Miserabile, miserabile.Баща ти умря, преди да се родиш.

При тези думи майката изгуби самообладание. Заби нокти дълбоко в кожата на лицето си и сълзите се смесиха с кръвта от двете дълги резки, които остави на бузите си. Старицата изписка:

— Стига, Лучия, пийни малко кафе.

Не получи отговор. След доста време майката вдигна тъмното си лице. Протегна облечената си в черно ръка към мръсния таван и каза с убийствено откровен глас, изпълнен с яд и омраза:

— Проклинам Господ.

Пленена от този миг на сатанинска гордост, Октавия обикна майка си. Но дори сега, след толкова години, тя си припомняше със срам последвалата сцена. Лучия Санта бе изгубила всякакво достойнство. Тя кълнеше. Леля Луче я прекъсна: