Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]

Около девет часа в понеделник брат Франциск плахо почука върху вратата на абатския кабинет. Добрият спокоен нощен сън и скромната закуска не бяха успели напълно да възстановят силите на младежа след дългия му престой под ослепителното слънце. Но все пак яснотата на мисълта му се беше възвърнала дотолкова, че да усети някаква опасност. Първото почукване беше така слабо, че сам Франциск едва го чу. След няколко минути събра смелост и почука повторно.

— Benedicamus, domino.13

— Влез, момчето ми, влез — дочу Франциск ласкави думи и позна гласа на самия владика.

— Натисни дръжката, сине, — прозвуча отново този дружелюбен глас, тъй като Франциск продължаваше да стои неподвижно.

— Д-д-да — Франциск докосна дръжката и стана очевидно, че проклетата врата се отваря съвсем леко. А той се надяваше, че е плътно затворена.

— Господин абатът изпращал ли е да ме в-викат? — с тънък глас попита послушникът. Абат Аркос бавно кимна.

— Ммм… да, господин абатът те вика. Влез и затвори вратата.

Брат Франциск затвори и застана, треперейки, в центъра на стаята. Абатът взе от старата кутия няколко метални цилиндърчета.

— Но може би, щеше да е по-правилно, ако ти беше изпратил да повикат отчето абат. След като провидението е било така благосклонно към теб и си станал такава знаменитост, а? — усмихна се смирено абатът.

— Хи-хи? — въпросително хихикна Франциск. — О, н-не, господарю мой.

— Няма да отречеш, че след тази нощ си станал знаменитост, нали? И че провидението е избрало именно теб, за да открие кутията с това — абатът с рязък жест посочи разхвърляните по масата неща.

Послушникът безпомощно мълчеше, но поне съобрази да скрие усмивката си.

— Ти си на 17 години и си истински наивник, не е ли така?

— Това е несъмнена истина, господин абат.

— Какво можеш да кажеш за свое оправдание, за да повярвам в призванието ти към религията?

— Никакво оправдание, magister meus14.

— А, значи така? Значи разбираш, че нямаш призвание да станеш член на ордена?

— О, имам го! — с трепет въздъхна послушникът.

— Но не можеш да кажеш нищо за свое оправдание?

— Нищо.

— Ти си един малък кретен! Сега призовавам твоето благоразумие! Ако продължаваш да настояваш за своето призвание, то поне се надявам, че си готов да се откажеш от твърдението, че вчера си срещнал някого в пустинята и ще се съгласиш, че си се натъкнал на тази… кутия с вехтории без чужда помощ и че всичко, което дочух от другите, е само трескаво бълнуване!

— О, не, дом Аркос!

— Защо „о, не“?

— Не мога да се отрека от това, което съм видял със собствените си очи, преподобни отче.