Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]

Абатът махна с ръка към масата, на която беше разхвърляно съдържанието на металната кутия.

Чероки бавно кимна.

— Той изпусна тези неща на пътя. Аз му помогнах да ги събере, но не съм ги разглеждал внимателно.

— А какво казва той за това?

Отец Чероки се загледа встрани, като че ли не беше чул въпроса.

— Добре, добре — измърмори абатът, — не говорете за това. Само погледнете внимателно вещите и ми кажете мнението си.

Чероки се приближи до масата и започна да разглежда една по една разхвърляните хартии. През това време абатът продължи да крачи из стаята и да говори неясно — нито на свещеника, нито сам на себе си:

— Това е невероятно! И вие сте постъпили правилно, като сте го изпратили в абатството, преди да открие още кой знае какво. Но това, всъщност, не би било най-лошото. Най-лошото е появяването на онзи старец, за когото Франциск бърбореше. Това вече е твърде много. Най-страшното нещо за делото е потокът от невероятни „чудеса“. Няколко реални инцидента — да, но повече вече е лошо! Лошо е прекаленото застъпничество за блажения преди неговата канонизация. Вижте блажения Чанг! Той е станал блажен преди двеста години, а и до сега не е канонизиран, защото хората от неговия орден бяха прекалили с проявите на помощ от страна на блажения.

Отец Чероки вдигна очи. Впитите му в ръба на масата пръсти бяха побелели от напрежение. Изглежда не беше чул нищо от думите на Аркос.

— Извинете, отче абате!

— Същото може да се случи и при нас, това е лошото. През миналата година брат Нойон лекуваше подагра чрез докосване с една връв — предполагам реликва от нашия блажен Лейбовиц. А сега този Франциск. Среща някакъв пилигрим и с какво е облечен той? С пола от истинско ленено платно. Същото облекло е имал и Лейбовиц, преди да го обесят. А на кръста си имал връв. И отново същата, каквато е имал блаженият.

Абатът погледна към Чероки.

— По празния ви поглед съдя, че досега не сте чули всичко това, нали? Добре, добре, можете да не отговаряте. Всъщност Франциск не е говорил тези неща. Всичко, което той каза, беше… — абатът се опита да говори с фалцет, за да имитира гласа на младия послушник: — „Срещнах дребно старче и помислих, че е пилигрим, който отива по този път в абатството. Беше облечен в свободна ленена дреха, превързана с връв. И той начерта върху камъка знаци, които изглеждаха така…“

Аркос извади от джоба си парченце хартия и го поднесе към лицето на Чероки, като го осветяваше с пламъка на свещта. Отново безуспешно се опита да имитира гласа на Франциск:

— „И аз не мога да си представя, какво означава това. А вие знаете ли?“

Чероки се втренчи в знаците и поклати глава.

— Не, не питам вас — изхриптя с нормалния си глас абатът. — Това ми го каза Франциск. Аз също не знаех отначало какво означават знаците.