Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]

— Да. И когато вие изпаднете в такова състояние, ще се появи езическа орда от района на Юта, ще убие градинарите, ще разруши иригационната16 система, ще заграби урожая ни и ще запълни кладенеца с камъни, преди ние да успеем да дадем отпор. Защо така се отнасяш към всичко това. О, забравих, че ти си от Юта. Но все едно, ти трябва да бъдеш много внимателен на поста. Ето как, значи, е могло да бъде пропуснат стареца. А ти сигурен ли си, че той беше просто старец, нищо повече? Не беше ангел, нито блажен.

Погледът на Франциск блуждаеше замислено по тавана, но изведнъж се спря на лицето на настоятеля.

— Ангелите и светиите имат ли сянка?

— Не… мисля, че нямат. Само предполагам, но мога ли да знам със сигурност? Той имаше сянка, така ли?

— Да, макар тя да беше съвсем малка.

— Защо?

— Защото беше почти пладне.

— Глупак! Не те питам кой е бил той. Много добре зная кой е бил, ако изобщо си го видял. — Абат Аркос удари няколко пъти с длан по масата. — Искам да знам съвсем сигурен ли си ти, — именно ти! — че това е бил един обикновен старец.

Този въпрос пообърка брат Франциск. В неговото съзнание нямаше ясна граница, отделяща естественото от свръхестественото. Там имаше някаква мрачна зона. Тя включваше всичко, което той можеше да види, но не можеше да разбере. И брат Франциск не можеше да бъде „сигурен без всякакво съмнение“, какъвто го призоваваше да бъде абатът. Задавайки своите въпроси, абат Аркос неволно изтласкваше пилигрима в тази неясна за Франциск зона. Ако някакво свръхестествено същество реши да се представи за човек, то как би могъл младият послушник да го познае. Това същество не би забравило, че трябва да има сянка, да оставя следи по пясъка, да яде хляб и кашкавал. То можеше да изплюе сдъвканите листа върху гущера и да подскача по нагорещените камъни като човек, забравил да обуе сандалите си. Франциск не можеше да оцени изобретателността на съществото, била тя вдъхновена от дявола или от бога.

— Е, момче, кажи ми!

— Господарю мой, не смятате ли, че той може да бъде…

— Не те питам какво мислиш. Питам те в какво си абсолютно сигурен. Обикновен човек от плът и кръв ли беше той или не?

Въпросът не беше прост, по-скоро дори страшен. Това, че го задаваше такава високопоставена личност, плашеше още повече момчето. Франциск разбираше, че дом Аркос иска да получи съвсем определен отговор на този въпрос, но ако той искаше това, значи въпросът беше много важен. А ако беше важен за абата, трябваше да бъде много по-важен за самия Франциск. Той не можеше да си позволи да сгреши.

— Аз… аз мисля, че той беше от плът и кръв, преподобни отче, но не съвсем „обикновен“. Някак си беше дори „необикновен“.

— С какво? — рязко запита абатът.

— Ами, макар и с това колко точно можеше да плюе. А мисля, че умееше да чете.

Абатът притвори очи и с явно раздразнение потърка слепоочията си. Колко лесно можеше да каже на момчето, че неговият пилигрим е бил само един стар скитник или нещо подобно, а след това да му заповяда да не мисли за него по друг начин. Но след като беше позволил на момчето да проумее до какви въпроси води всичко това, тази изповед би била излишна още преди да е направена.