Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]
- Автор: Миллер-младший Уолтер Майкл
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Неохрон
- Переводчик: Христина Минкова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]». Краткое содержание книги:
На фона на неумолимия апокалипсис всичко се откроява до абсурдна рязкост: смисълът, възходът и гибелта на цивилизацията; технологията като спасител и разрушител; човекът разпънат между хуманизма и егоистичната си, ирационална и разрушителна природа… Само религията е тази, която побеждава и в пораженията си.
Образованието, което Франциск беше получил в абатството, не му даваше някакви предимства за живота в малките общности, където не се забелязваше и подобие на наука. Той не умееше да обработва земята, да воюва или да ловува. Не проявяваше и особен талант за родови предсказания или за откриване на вода, нито пък при обработката на металите. Дори в местата, където някои барони държаха по един-двама писари, Франциск нямаше надежда за работа. Тези места се заемаха от монаси, а не от обучени в манастир миряни.
По-голямо търсене на писари имаше в самата църква, чиято тънка йерархична мрежа се беше разгърнала по целия континент. Достигаше дори и далечните други брегове, макар тяхното управление да беше сравнително самостоятелно. Причината за това беше разстоянието до Новия Рим и най-вече океанът, който сега не се пресичаше много често. Съвсем случайно църквата бе останала единственото средство за съобщения на континента чрез посланиците си, отиващи или завръщащи се от Новия Рим.
Ако някоя далечна северна епархия беше застрашена от нападение на чергарски езически племена, то в южните и източните райони църквата подемаше кампания за защита на северните си чада. Тя призоваваше всички, които можеха да държат оръжие, да бъдат готови да помогнат на своите братя по вяра. Обръщаше се и към евентуалните нападатели с официална покана да влязат с мир и да бъдат приети в църковните владения. В противен случай гарантираше сигурен отпор на враговете.
Франциск мислеше да замине на северозапад, ако не получи място в ордена. Но макар и да беше доста силен и да можеше да си служи с някои оръжия, той все пак беше твърде дребен в сравнение с езичниците. За тях се говореше, че са високи цели девет фута.
В крайна сметка, ако орденът го отблъснеше, на Франциск не му оставаше нищо друго, освен да се впусне в боевете на север.
Увереността на младежа в неговото призвание не беше сломена, а само леко разколебана, след парещия урок, даден му от абата. Помагаха и мислите за котарака, който на края станал приятел на птиците, вместо техен враг по призива на природата. Тези мисли толкова разстроиха младия послушник, че той се поддаде на изкушение. На Връбница, когато до края на великите пости оставаха само шест дни, отец Чероки чу от Франциск, или по-точно от съсухрената обгорена обвивка на душата му, няколко хъркащи звука. Сигурно това беше най кратката изповед, която Франциск беше произнасял, а отецът чувал:
— Простете ми отче… аз изядох един гущер.
През дългите години, в които беше изповядвал послушниците, отец Чероки беше придобил способността да придава на всичко „състояние на покой“. Затова и сега произнесе хладнокръвно, без да мигне дори:
— В ден на въздържание ли се случи това? Станало е без да го искаш, нали?
През страстната седмица уединението беше нарушено, тъй като местата на усамотение бяха подложени на особено внимание. Някои от страстните литургии бяха изнесени извън абатството, за да могат да вземат участие в тях каещите се. Два пъти бяха обходени местата за извършване на причастие. В страстния четвъртък самият абат, съпровождан от отец Чероки и тринадесет монаси, отслужи служба във всяко уединение. Отец Аркос изглеждаше като смирено коте, когато измиваше и целуваше краката на своите постещи подчинени. Разбира се, той правеше това максимално пестеливо и с минимум показно усърдие, докато монасите пееха: „fandatum novum diligatis invicem…“17
В страстния петък църковното шествие носеше разпятие, закрито с покривало. Във всяко място за уединение покривалото бавно се надигаше за преклонение, а монасите пееха: „Народе мой, какво ти направих? С какво те огорчих? Отговори ми… Аз те възвисих чрез добродетел, а ти ме разпъна на кръста…“
След това дойде светата събота.
Монасите пренасяха прегладнелите и бълнуващи каещи се един по един в абатството. Франциск беше станал с тридесет фунта по-лек и, естествено, много по-слаб от първата сряда на великите пости. Когато го поставиха на крака в неговата килия, той се олюля и падна на земята. Братята го вдигнаха, измиха го и го избръснаха, а после измазаха обгорената му кожа. Франциск се мяташе почти в несвяст и все си спомняше за някого в ленена препаска, обръщаше се към него като към ангел, също и като към светия. Често го наричаше Лейбовиц и се опитваше да се оправдае за нещо.
17
Повелявам на вас, новодошлите: обичайте се взаимно… (лат.)