Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]

В крайна сметка, ако орденът го отблъснеше, на Франциск не му оставаше нищо друго, освен да се впусне в боевете на север.

Увереността на младежа в неговото призвание не беше сломена, а само леко разколебана, след парещия урок, даден му от абата. Помагаха и мислите за котарака, който на края станал приятел на птиците, вместо техен враг по призива на природата. Тези мисли толкова разстроиха младия послушник, че той се поддаде на изкушение. На Връбница, когато до края на великите пости оставаха само шест дни, отец Чероки чу от Франциск, или по-точно от съсухрената обгорена обвивка на душата му, няколко хъркащи звука. Сигурно това беше най кратката изповед, която Франциск беше произнасял, а отецът чувал:

— Простете ми отче… аз изядох един гущер.

През дългите години, в които беше изповядвал послушниците, отец Чероки беше придобил способността да придава на всичко „състояние на покой“. Затова и сега произнесе хладнокръвно, без да мигне дори:

— В ден на въздържание ли се случи това? Станало е без да го искаш, нали?

През страстната седмица уединението беше нарушено, тъй като местата на усамотение бяха подложени на особено внимание. Някои от страстните литургии бяха изнесени извън абатството, за да могат да вземат участие в тях каещите се. Два пъти бяха обходени местата за извършване на причастие. В страстния четвъртък самият абат, съпровождан от отец Чероки и тринадесет монаси, отслужи служба във всяко уединение. Отец Аркос изглеждаше като смирено коте, когато измиваше и целуваше краката на своите постещи подчинени. Разбира се, той правеше това максимално пестеливо и с минимум показно усърдие, докато монасите пееха: „fandatum novum diligatis invicem…“17

В страстния петък църковното шествие носеше разпятие, закрито с покривало. Във всяко място за уединение покривалото бавно се надигаше за преклонение, а монасите пееха: „Народе мой, какво ти направих? С какво те огорчих? Отговори ми… Аз те възвисих чрез добродетел, а ти ме разпъна на кръста…“

След това дойде светата събота.

Монасите пренасяха прегладнелите и бълнуващи каещи се един по един в абатството. Франциск беше станал с тридесет фунта по-лек и, естествено, много по-слаб от първата сряда на великите пости. Когато го поставиха на крака в неговата килия, той се олюля и падна на земята. Братята го вдигнаха, измиха го и го избръснаха, а после измазаха обгорената му кожа. Франциск се мяташе почти в несвяст и все си спомняше за някого в ленена препаска, обръщаше се към него като към ангел, също и като към светия. Често го наричаше Лейбовиц и се опитваше да се оправдае за нещо.