Кантата за Лейбовиц [A Canticle for Leibowitz - bg]

— За бога, нека приключим с това колкото може по-бързо — въздъхна той.

— Първо — нечисти помисли.

— С мисъл, слово или действие?

— Ами тук беше тази… жената-дявол и тя…

— Жената-дявол? А… през нощта ли беше? Ти през това време спеше ли?

— Да, но…

— Тогава за какво се разкайваш?

— Заради това, което стана после.

— Кога после? Когато се събуди ли?

— Да, аз продължавах да мисля за нея. Продължавах непрекъснато да си я представям.

— Добре, добре. Похотливи мисли, желание за развлечения в дните на великите пости. Съжаляваш за това, нали? Нещо друго има ли?

Отец Чероки много пъти беше слушал подобни неща от кандидатите за членове на ордена и послушниците. Той смяташе, че Франциск трябваше да представи своите самообвинения под формата на доклад, без всякакви други излишни въпроси. Изглежда, че Франциск не можеше да формулира следващата фраза. Свещеникът чакаше търпеливо.

— Струва ми се, че призванието дойде при мен отче, но…

Франциск облиза пресъхналите си устни и се загледа в един бръмбар, който се беше спрял върху един камък.

— Така, значи, дойде? — гласът на Чероки беше съвсем безизразен.

— Да, мисля, че дойде. Но, отче мой, може ли да е грях това, че най-напред ръкописът не ми хареса? Това лошо ли е?

Няколко минути отец Чероки изучаваше лицето на младежа. То оставаше съвсем сериозно. Ръкопис? Призвание? За какво говореше той?

— Нима сте си изпращали бележки с брат Алфред? — зловещо запита отецът.

— О, не, отче!

— Тогава за какви ръкописи говориш?

— За написаното от блажения Лейбовиц.

Чероки направи пауза, за да помисли. Сети се, че в абатството имаше някакви ръкописи на основателя на ордена, които се пазеха много строго.

— Ти говориш за нещо, което се е случило още в абатството, преди да дойдеш тук ли?

— Не, отче. Това се случи сега. — Франциск кимна наляво. — Ей там, до високия кактус.

— И ти казваш, че това има отношение към твоето призвание.

— Д-д-да, но…

— Ясно — каза рязко Чероки, — може би се стесняваш да го кажеш на глас: ти си получил от покойния Лейбовиц писмена покана да положиш своя обет. И ти, о, ти си бил много развълнуван, много си плакал над този ръкопис. Извини ме, но аз разбрах от теб нещо такова.

— Да наистина, почти така беше, отче мой.

Чероки замърмори нещо неразбираемо. Изплашеният Франциск измъкна от ръкава си парче хартия и я подаде на свещеника. Тя беше чуплива от старост. Цялата беше в петна, а мастилото личеше едва-едва.

— Фунт пастърма, — прочете отецът, като изговаряше съвсем неразбираемо някои непознати думи, — кутия консерва, шест бисквити с глазура… — да занеса в къщи за Ема…

Няколко секунди свещеникът гледа втренчено Франциск.

— И, кой казваш е написал това?

Младежът повтори това, което беше казал. Чероки отново се замисли дълго над отговора му.