Поздрави от рая

Луис паркира зад двете полицейски коли пред Хотел „Хауърд“, където униформен полицай с черно-бяла карирана шапка стоеше пред главния вход, а един от неговите колеги в същата униформа охраняваше входа на прилежащата собственост по-надолу по Бенбъри Роуд.

— Кой разследва случая? — попита Морс първия полицай, докато минаваше през фоайето, изтупвайки снега от краката си на изтривалката.

— Инспектор Морс, сър.

— Знаете ли къде е? — попита Морс.

— Не съм сигурен, сър. Току-що идвам.

— Познавате ли го?

— Никога не съм го виждал.

Морс продължи навътре, а Луис потупа полицая по рамото и пошепна в ухото му:

— Когато го видиш оня, Морс де, нали той е главен инспектор и е много строг, така че — внимавай, момче.

— Ама че сме двойка! — промърмори Морс, докато двамата стояха пред рецепцията, където в една стаичка зад гишето сержант Филипс от Градския отдел за борба с криминалната престъпност (Морс го позна) стоеше и говореше с един бледен и загрижен човек, представен им като мистър Джон Биниън, собственикът на хотела. И съвсем скоро Морс и Луис знаеха от самия собственик толкова — тоест почти нищо — колкото и всички останали за наскоро разкритата трагедия в хотела.

Двете деца на семейство Андерсън тъкмо били довършили снежния си човек и вече се мръквало, когато дошъл баща им, мистър Джералд Андерсън. И тъкмо той забелязал, че един от прозорците откъм задната страна на партера на пристройката е отворен. Той донякъде се учудил от видяното, тъй като било доста мразовито, а от север духал леден вятър. После се приближил и видял как полудръпнатите пердета се развяват от течението. Не се доближил съвсем до прозореца, под който (както той бил забелязал) снегът бил съвсем неотъпкан. Споменал за случилото се на жена си, когато се върнал в хотела и по нейно настояване споделил безпокойството си със собственика — към 17:00 ч. Това било всичко. В резултат от това, двамата — Андерсън и Биниън, отишли до пристройката и по наскоро постлания с килими коридор стигнали до втората врата вдясно, където на дръжката на вратата висяла бележка на английски, френски и немски с молба към евентуалните неканени посетители да не безпокоят обитателя на стаята. След няколко почуквания на вратата, Биниън отключил с резервния си ключ и веднага разбрал защо човекът, който се намирал вътре, не е в състояние (очевидно от доста време насам) да реагира на чукането по вратата или да се обезпокои от ледените повеи на вятъра.