Поздрави от рая

С химикалка напряко на писмото бе написана думата „Прието“, заедно с датата „3-ти декември“.

Морс отново наведе поглед към писмото на мисис Балард и отдели (поне на Сара Джонстън така се стори) необяснимо дълго време за препрочитане на оскъдното му съдържание. Накрая той бавно поклати глава, остави двата листа хартия и я погледна.

— Какво си спомняте за тази двойка?

Това беше въпросът, от който Сара се страхуваше, тъй като спомените й бяха не толкова смътни, колкото объркани. Тя мислеше, че именно мисис Балард е взела ключа от рецепцията. Тя бе тръгнала към пристройката към 4 часа следобеда на Нова година. Бе се появила в иранските си одежди тъкмо преди Новогодишните празненства и бе казала за отвратителните надписи на стената в дамската тоалетна. И тъкмо мистър Балард, облечен в странния си карибски костюм, състоящ се от светлосиня риза, бели панталони, голям тюрбан и високи до коленете ботуши от изкуствена кожа, се бе измъкнал от мъжката тоалетна малко преди да започне вечерята. Мистър Балард всъщност бе ял твърде малко тази вечер (наистина, самата Сара бе прибрала първите две ястия почти недокоснати). Мистър Балард през цялата вечер бе стоял близо до жена си, като че двамата бяха в някакво състояние на любовно опиянение. Мистър Балард я бе поканил — нея, Сара! — да танцуват в края на вечерта, когато събитията бяха започнали да се заплитат и колкото повече тя се мъчеше да си спомни, нещата все повече се объркваха…

Всичко това Сара разказа на Морс, който прояви подчертан интерес (така изглеждаше) към най-неясните моменти, които тя можеше да измъкне от хаотичните си спомени.

— Той пиян ли беше?

— Не. Струва ми се, че почти не пи.

— Опита ли се да ви целуне?

— Не! — Сара знаеше, че лицето й отново е пламнало и се проклинаше за тази си чувствителност, съзнавайки, че Морс се забавлява с притеснителността й.

— Не е необходимо да се изчервявате! Никой не би обвинил някого за това, че е искал да целуне някой като вас след една от вашите пиянски среднощни забави, любов моя!

— Не съм ви „любов“! — Горната й устна трепереше и тя усети, че сълзите напират в очите й.

Но Морс вече не я гледаше. Той вдигна слушалката на телефона и набра номера на „Справки“.

— На Уест Стрийт 84 няма Балард — прекъсна го Сара. — Сержант Филипс…

— Не, знам това — каза Морс тихо, — но нали нямате нищо против просто да проверя?

Сара мълчеше, докато в продължение на няколко минути Морс говореше с някакъв човек и го разпитваше за имена и номера на улици. И независимо от това, което бе научил, той не се показа ни най-малко изненадан, нито пък разочарован, а просто остави слушалката и по момчешки й се ухили.

— Сержант Филипс е бил прав, мис Джонстън. Няма мистър Балард на Уест Стрийт 84, в Чипинг Нортън. Дори няма и номер 84! Което ви кара да се замислите, нали? — попита той, почуквайки с пръст по писмото, което самата Сара бе написала тъкмо до този несъществуващ адрес.