Поздрави от рая

Сара се събуди малко преди седем часа и й трябваше известно време, докато разбере къде е. После изпита истинско детско възхищение, когато дръпна завесите и видя белия балдахин, който бе похлупил всичко — десет-петнайсет сантиметра на корниза на прозореца й и натежал върху клоните на дърветата. Навън изглеждаше доста мразовито. А вътре тя с удоволствие усещаше малкия квадратен радиатор, сега вече съвсем нагрят, който придаваше такъв уют на стаята й. През замръзналите стъкла на прозореца Сара хвърли още един поглед към дебелия снежен килим — като че ли Всевишният бе замахнал с четката си в последните часове на отминалата година и бе боядисал земята в ослепително бяло. Сара се чудеше дали да не се пъхне отново в леглото, но се отказа. Главата леко я наболяваше, а тя знаеше, че аспирин има в кухнята. Пък и бе обещала да помогне за закуската. По-добре бе да стане, даже да излезе навън и да се разходи малко из девствения сняг. Доколкото се виждаше, нямаше никакви стъпки, никакви следи по гладката снежна повърхност, която обграждаше странно притихналия хотел и в съзнанието й изплува част от едно стихотворение, което тя винаги бе харесвала: „Съвсем безкръвен бе нестъпкания сняг…“

Само след десет-петнайсет секунди водата в мивката стана съвсем гореща и тя извади кърпата от чантата си. Внезапно забеляза кафеникаво петно на дясната си длан, а после също такова петно на една от белите кърпи, която вероятно бе използвала преди лягане. И, разбира се, веднага се сети от какво бе това. Нима онзи проклет карибиец бе изцапал и блузата й, когато лявата му ръка се бе обвила около кръста й (може би прекалено интимно) над тясната черна пола? Да! Така беше! По дяволите! Главата я заболя още повече, докато се опитваше с вода да изчисти отвратителното нетно от кремавата си блуза. Е, едва ли някой щеше да го забележи.