Следите остават
- Автор: Вежинов Павел
- Год: 1954
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Следите остават». Краткое содержание книги:
Източник: http://bgfilmi.bnt.bg/?p=178
— Добър ден, царю, честит ти имен ден!
— Аз, аз, аз!
Най-много от всичките викаше малката Павлина.
Царят ще бъде Зорето, а пък ти, Павлино, ще и отговаряш. Съгласни ли сте така?
Павлина намусено се съгласи. Децата се сговориха, после отидоха при Зорето, която тържествено мигаше на своя мним трон, и дълбоко се поклониха. Павлина започна играта.
— Добър ден, царю, честит ти имен ден!
— Какво, какво? — смая се Юлия. — Честит имен ден ли?
— Ами че да! — с тънък фалцет отвърна Павлина.
— Не така, Павлино, казва се «царю честити»! Павлина объркано загледа другарчетата си.
— Не е хубаво «царю честити»!
— Защо пък да не е хубаво?
— Ами цар е лошо!
— Виж, Павлино, играта е такава! Тоя цар може би да е бил пък добър…
— А тати казва, че всичките царе са лоши — упорствуваше Павлина.
— Добре, карай как знаеш!
— Добър ден, царю, честит ти имен ден!
— Добър ден — отвърна тънко Зорето. — Къде сте били?
— У дома…
— А какво сте правили?
Без да кажат дума повече, трите момиченца започнаха мълчаливо да мачкат с ръце. Лицата и на трите бяха необикновено сериозни, сякаш вършеха някаква много трудна и важна работа.
— Зорето дълбоко се замисли.
— Месили сте хляб! — възкликна тя със светнало лице.
— Не! Не! Не! — тържествуващо се развикаха другите — Не позна!
Зорето отново потъна в дълбок размисъл, топчестото и личице съвсем поруменя. Какво може да бъде пък това чудо?
— Ааа, сетих се! Душите котката!
— Каквоо? — стресна се Юлия. — Какво каза?
— Душите котката с ръце! — поясни спокойно Зорето.
— Срамота! — възмути се искрено Юлия, после добави строго. — Ама как може, царю честити, добри деца да душат… котки! Да се чуди човек, как ти е дошло на ума!
— Ти душила ли си котка? — полюбопитствува Верка.
— Душила съм — призна си малко засрамено Зорето.
— А котката?
— Котката ме драскаше…
— Малко ти е било! — разсърди се Юлия. — Слушан, царю честити, ние не сме такива, никакви котки не душим Нещо друго правим!
— Покажете пак! — помоли с въздишка Зорето. Децата повториха играта.
— Ааа, разбрах! — досети се най-после Зорето, — Перете дрехи!
Децата високо се разсмяха, почнаха да скачат на място.
— Сега позна! — сериозно отвърна Юлия. — Добре кой друг ще бъде цар?
— Аз! — изтъпи се напред Павлина.
— Нека бъде най-напред Верка, пък после ти!
— Не, най-напред ще бъда аз, пък после Верка!
— Видиш ли колко ся непослушна! — каза с укор Юлия.
— Брееей!
— Непослушна си, я! Защо преди два дена хърли на един човек ключа! Аз знам, на мене всичко ми казаха!
Павлина огледа сърдито децата.
— Нищо не съм хвърляла! — каза тя обидено. — Защо си измисляш!
— Павлино, няма да ме лъжеш! Нали ви дойде един човек на гости, пък ти взе, че му хвърли ключа!
— Не съм!
— Слушай, Павлинче, ако ми кажеш истината, ще ти дам един… бонбон!
— Не съм хвърляла ключа, ма! — вече ядосано възрази Павлина.
— Добре! Ще ти дам… една кукла!
— Парцалена кукла ли?
— Не парцалена. Истинска…
Павлина набръчи малкото си чипо носле.
— Хвърлих ключа на човека! — каза тя с въздишка.
— На кой човек?
— На тоя дето… му хвърлих ключа.
— А той с какви дрехи беше облечен?
— С дрехи…
— С дрехи но какви?
— С истински дрехи! — отвърна с досада Павлина. — А куклата има ли очи?
— Има да. Да не беше облечен с бели дрехи?
— С бели дрехи — кимна отчаяно Павлина.
— Един такъв дебел?
— Ами, дебел, дебел!
— А ти къде му хвърли ключа?
— В боклука му хвърлих ключа!
— Как така в боклука! — отчаяно въздъхна Юлия.
— В кофата за боклук…
— Видиш ли, че пак лъжеш! Ти си му изхвърлила ключа през прозореца. Нали така…
— Така — вече унило потвърди Павлина. — А ти кога ще ми дадеш куклата?
— Лъже! — обади се троснато Верка. — Като циганка лъже заради тая кукла!
— Брееей!
— Ако искаш да знаеш, всичките — Ваши прозорци гледат все към улицата! Как ще хвърлиш тогава ключа в задното дворче?
Павлина безпомощно замига.
— Та аз му хвърлих ключа на улицата…
Юлия с мълчалив укор се вгледа в малката измамница.
— Слушай, Павлинче, ако ми кажеш самата истина, ще ти дам куклата! Мене защо ми е — добави тя с горчивина, — Аз съм вече голяма! Ако си хвърлила ключа, ще ти дам куклата и ако не си го хвърлила, пак ще ти дам куклата! Ти само кажи истината!