Следите остават

— А ти хвърли ли му ключа?

— Не съм хвърляла нищо! — обиди се Верка. Аз не съм и седяла при тях!

Юлия сама разбираше — тихото, послушно момиченце не бе от тия, които ще направят някоя пакост. Все пак тя подробно го разпита. Външното описание на човека съвсем съвпадаше с онова описание което и бяха дали Пешо и Веселин. Времето също съвпадаше — бе дошъл на гости у Веркини привечер. Само денят не съвпадаше и разбира се, Верка не бе хвърляла ключа. Като завърши невинния разпит, Юлия отново започна играта, но вече не и се играеше, нещо я теглеше с чудна сила обратно към града. Така или иначе тя бе страшно горда, че толкова успешно бе завършила първата задача, която и бяха възложили. Юлия едва дочака края на разходката. Към обед групата деца начело с танти Клара потегли обратно. Юлия избърза напред и както очакваше, намери своите приятели в скривалището между шубраците на градинката. Щом трите момчета видяха Юлия, те скочиха на крака и любопитно впериха очи в нея.

— Е, какво излезе? — попита нетърпеливо Пешо. Научи ли нещо?

— Научих — отвърна важно Юлия.

Но тя не бързаше да разкаже какво е научила. За пръв път и се случваше да бъде център на внимание за такива големи момчета, да им бъде необходима за нещо и сега и се искаше да продължи колкото се може по-дълго време това удоволствие. Юлия бавно се разположи на тревата и се загледа замислено някъде над главите на момчетата.

Е, какво, няма ли да приказваш? — стресна я с нетърпеливия си глас Веселин.

Тогава Юлия внимателно и бавно им разказа всичко, каквото бе научила от трите момиченца. По напрегнатите лица на своите приятели тя разбираше, че следят с интерес нейния разказ и дори че се удивяват на ловкостта, с която бе изтръгнала сведенията.

— Браво! — похвали я пестеливо, уж с равнодушен глас Пешо, но тя веднага схвана, че са доволни от нея. — Добре си свършила тая работа!

— Охо, аз какви други работи мога да свърша! — възкликна гордо Юлия. — Само вие да искате!

Но хвалбата не направи добро впечатление и Юлия смутено млъкна. За миг като че ли всички я забравиха, като че ли не им се искаше да говорят повече пред нея.

— А сега какво ще правим? — попита тя колебливо.

— Ще видим! — отвърна уклончиво Пешо. — Трябва да се помисли!

— Казах ли ти аз, че Тороманов ни е излъгал! — обади се пръв Веселин и погледна тържествуващо приятелите си. — Не може да не ни излъже! Той е такъв—една дума вярна не казва!

— Интересно, какво е търсил Тороманов у Веркини? — като че ли на себе си проговори Пешо. — Да не би нещо… заедно…

Глупости! — сряза го Коста. — Другарят Апостолов е най-старият комунист в квартала! Та той е председател и на отечественофронтовската организация!

Пешо сам се засрами от подозрението си, мълчаливо наведе глава.

— Е, аз само тъй… казах! — измънка той недоволно.

— А защо да не разпитаме Бебо? — предложи Веселин. — Може той да знае нещо повече за Тороманов! Може да знае за какво е идвал Тороманов у тях!

Идеята беше добра, но се натъкнаха на неудобство. Трудно е да разпитат Бебо, без да му кажат поради каква причина се интересуват от Тороманов. Бебо не беше дете като Верка, за да го замотаят с кукли или клетви.