Следите остават

Следобед дежурни на поста бяха Коста и Юлия. Най-после към четири часа Тороманов излезе и се запъти към центъра на сграда. Коста и Юлия внимателно тръгнаха след него, като с все сила се стараеха той да не забележи, че го следят. По всичко изглежда, че старанието им в това отношение е било прекалено, защото в началото на «Алабинска» Тороманов внезапно изчезна в тълпата и вече не можаха да го открият. Напразно те надничаха във всички магазини и магазинчета, напразно прегледаха всички бръснарници и баничарници — човека с белите дрехи го нямаше никъде, сякаш внезапно бе пропаднал вдън-земя. Двамата най-после засрамено се върнаха назад. Вечерта на краткото съвещание Пешо презрително да погледна, но нищо не им каза — само тъмните му вежди сякаш се опряха една в друга.

На другата сутрин Тороманов отново не напусна квартирата. Следобед към четири часа той излезе с познатата пазарска чанта и се запъти по улица «Граф Игнатиев». Този път Коста и Юлия значително съкратиха разстоянието на преследването. Юлия — като по-малко подозрителна — вървеше по петите му, а Коста я следваше на около петдесет метра отзад, като се стараеше нито за миг да не изпусне из погледа си пъстрата и рокля.

Преследването не продължи много дълго — скоро Тороманов хлътна в някакъв магазин. Юлия дочака приятеля си и му показа вратата, където той бе влязъл. Това бе входът на антикварна книжарница и Коста, без да губи никакво време, също се вмъкна вътре. Не беше сбъркал. Човекът с белите дрехи стоеше пред една от лавиците и внимателно се взираше в гърбовете на книгите. Коста храбро приближи и също се загледа в книгите. Не трябваше да пропуска нито едно негово действие и нито една негова дума.

И все пак нищо особено не се случи. Човекът с белите дрехи накупи цяла купчина стари романи и след като ги плати на касата, небрежно ги напъха в пазарската чанта. След покупката Тороманов, без да бърза, се прибра по същия път у дома си и вече не излезе.

Вечерта Коста разказа накратко какво се бе случило. Момчетата го изслушаха внимателно и се замислиха.

— Обърна ли внимание какви книги купи? — запита най-после Пешо.

— Обикновени романи…

— Не запомни ли заглавията на някои от тях?

Коста се почеса смутено.

— Не можах да ги видя! Единият от тях беше криминален роман, май че се казваше «Зеленият стрелец»…

— От Уолес?

— Имаше и някакъв друг криминален роман с пъстри корици, но не можах да го видя…

— Ей че тиквеник! — възмути се Веселин. — Възрастен човек, пък какви книги чете!

— Това му харесва — усмихна се Коста.

— Не ти ли прави впечатление, че книгите са много! — забележи Пешо. — Човек купува роман, два, пък той наведнъж седем—осем книги и всичките май боклуци…

Те зададоха още няколко въпроса — имало ли е други хора в книжарницата, говорил ли е Тороманов с продавачите, познават ли го в книжарницата.

— Познават то! — възкликна доволен Коста. Продавачът извади изпод масата някаква книга и му каза: «Другарю Тороманов, запазил съм я специално за вас!»