Следите остават

Това, което видяха, ги накара да спрат едновременно и да втренчат изумено очи в чудната гледка. Там, под тясното прозорче, сред разбутаните и изпочупени амбалажни сандъци и тенекии за смет, лежеше Юлия и уплашено гледаше към тях. Хубавата и карирана рокличката бе разцепена на две от някакъв пирон, колената и бяха здравата ожулени, но тя не плачеше, дори не помръдваше от мястото си — само се взираше в тях с широко отворени очи.

Само за миг всичко им стана ясно — тя бе подслушвала през счупеното стъкло на прозореца!

— Какво правиш там! — възмутено попита Пешо. Юлия мълчеше, не помръдваше — само крачетата й стърчаха смешно между сандъците и тенекиите.

— Чуваш ли? — повтори със същия глас Пешо. — Тебе те питам, какво си правила?

— Нищо! — едва чуто отвърна момиченцето.

— Как тъй нищо! Хи си подслушвала! Юлия не отговори.

— Питам те, подслушва ли! — изкрещя заканително Пешо и направи няколко крачки напред.

Юлия уплашено премигна.

— Подслушвах — каза тя сломено, без да помръдне от мястото си.

— Всичко ли чу? — попита отчаяно Пешо.

И по лицата на другите двама — личеше същото това отчаяние от неочаквания грозен провал, който можеше да сложи край на всичките им мечти.

— Всичко — съгласи се тихо Юлия.

Първата мисъл на Пешо бе да отиде при нея и здравата да я напердаши. Как се осмелява тя така подло да подслушва, така безмилостно да разрушава всичките им планове? Но безпомощният вид на момиченцето, нейните уплашени очи и може би откровените и отговори за миг смекчиха сърцето му. «Трябва да бъдеш кавалер!» — спомни си той внезапно думите на баща си. «Да бъда кавалер! Ух, не е лесно!» Без да каже дума повече, Пешо приближи и внимателно измъкна Юлия измежду сандъците. Докато я вдигаше, той усети, че тя леко трепери — от страх ли, или пък от току—що преживяното премеждие — това не можеше да се разбере.

— Не бой се, няма да те изядем! — каза мрачно Пешо. Юлия стреснато гледаше ожулените си колене, но примирителният тон на момчето я ободри.

— Хубаво си се наредила! — обади се зад гърба и с известно злорадство в гласа си Веселин. — Така ти се пада!

— Остави я! — измърмори недоволно Пешо и се обърна към момиченцето. — Ела с нас!

Момчетата почти блъснаха Юлия в портиерската стаичка, но те останаха навън. Погледите и на тримата изразяваха пълно отчаяние.

— Сега какво да правим! — пръв заговори Пешо. — Щом знае Юлия, значи знае целият град…

— Ще я заплашим! — каза твърдо Веселин. — Ще я накараме да се закълне, че няма да издаде нищо.

— И аз така мисля! — обади се сърдито Коста. — Дяволска маймуна, как ни изненада!

Ние сме си виновни! — каза мрачно Пешо. — Още в началото се изложихме! Може ли тъй — да не вземем никакви мерки! Сега всичко пропада!

— Не е пропаднало! — намеси се Веселин. — Здравата ще я заплашим! Ще и кажем — само една дума да издадеш и ти отрязваме езичето като нищо!

— Вятър работа! — въздъхна Пешо. — Днеска ще я заплашим, пък тя утре ще забрави и ще ни издаде!