Мълчанието на агнетата

— Благодаря, чудесна идея. Господин Йоу, ако случайно… хм… вратата падне или се случи нещо друго, бихте ли позвънили на този номер? Това е нашият балтиморски офис. Знаят, че съм тук с вас, и ако не се обадя след известно време, ще почнат да се тревожат. Нали разбирате?

— Ясно.

И той и подаде ключа от пакарда.

Старлинг просна гумената подложка на земята пред отвора и легна на нея. В ръката си стискаше няколко найлонови пликчета. С едното покри лещата на фотоапарата. Беше последвала съвета на адвоката и завърза крачолите си с неговата и своята носна кърпа. По лицето и пръскаха ситни капки дъжд, ноздрите и се изпълниха с мирис на мишки и мухъл. Внезапно чу гласа на баща си, който и казваше, сложил ръка на рамото на брат и: „Като не умееш да играеш тихо, Кларис, марш в стаята си!“ Закопча копчето на яката, сви рамене и се пъхна под вратата.

Озова се под задницата на пакарда. Беше паркиран плътно вляво, почти опрян в стената. Дясната половина на помещението беше задръстена от кашони, накамарени един връз друг почти до тавана. Продължи да се провира навътре по гръб, докато главата и се мушна в тесния проход между колата и кашоните. Освети ги с фенерчето. Мукавените им стени бяха омотани в многогодишни паяжини, целите осеяни със спаружените трупове на отдавна уловени насекоми.

Кафявият паяк-отшелник е единственият опасен, рече си тя за собствено успокоение. Той обаче не плете мрежите си на открито. Останалите са безобидни.

До задния калник трябва да има място за един човек, реши Кларис и продължи напред, докато се измъкна изпод колата. Лицето и беше досами спуканата гума с белия кант. Видя, че освен всичко е и загнила. Като внимаваше да не си удари главата, предпазливо се изправи в тясното пространство с ръка пред лицето, за да разкъсва паяжините. Така ли са се чувствували жените, когато са носели воалетки?

— Добре ли сте, госпожице Старлинг? — дочу да пита господин Йоу.

— Да.

Гласът и предизвика топуркане на малки крачка. В пианото нещо пробяга по клавишите на няколко високи ноти. Фаровете на колата осветяваха краката и до средата на прасците.

— Изглежда, открихте пианото — обади се адвокатът.

— Не бях аз.

— Аа!

Колата беше огромна — висока и дълга. Пакард лимузина, модел 1938 година, съдейки по инвентарния списък на господин Йоу. Отгоре и беше метнат килим, с лицевата страна надолу. Освети го с фенерчето.

— Вие ли сте покрили колата? — провикна се към адвоката.

— Така я намерих и не съм го свалял. — Йоу се беше навел и говореше през процепа. — Не ми се цапаше с разни прашни парцали. Така си беше оставена от Распай. Аз само проверих дали колата е на мястото си. Носачите поставиха пианото до стената, покриха го, наредиха кашоните и толкоз. Плащах им на час. В кашоните има предимно ноти и книги.

Килимът беше плътен и тежък, а като го задърпа, в снопчето светлина от фенера затанцуваха облаци прах. Кларис кихна два пъти. Изправи се на пръсти и започна да сгъва килима на две, отмятайки провесената част към покрива. Перденцата на задното стъкло бяха дръпнати. Дръжката беше покрита с дебел слой прах. Трябваше да се пресегне през кашоните, за да я стигне. Докосна само края и, натисна надолу. Заключено. На задната врата ключалка не се виждаше. Налагаше се да пререди доста кашони, за да се добере до предната врата, а нямаше къде да ги слага. Отзад между двете половини на пердето се образуваше тесен процеп. Наведе се през кашоните, опря око до стъклото и насочи фенера към процепа. Видя обаче само собственото си отражение, та се наложи да засенчи с шепа светлината. Разсеян от праха по стъклото, лъчът се плъзна по седалката. Най-отгоре имаше разтворен албум. Цветовете слабо си личаха поради лошото осветление, но все пак разбра, че това са стари картички за деня на свети Валентин, залепени по страниците на албум. Едновремешни сладникави картички, целите в дантели.