Отровителят от Птах

— Либийските вождове — прошепна Хатусу, — не знаят зад каква маска да се скрият — тя погледна недвусмислено и открито Амеротке; красивите й очи, очертани с черен туш, бляскаха като на дива котка.

— Божествена? — заговори Сененмут.

— Да — промърмори тя, — а също и аз. Не мисля, че би трябвало да се разправям с пустинни скитници, пясъчни жители или с либийци, или пък да бъда унижавана в тяхно присъствие.

— Пшшшт! — изсъска й Сененмут, после, спомнил си изведнъж за присъствието на жреците, се поклони, за да се извини, че бе изразил някакво противоречие спрямо Хатусу. — Ако Божествената…

— Божествената — язвително каза Хатусу — бе удостоена с обясненията на либийците. Те наистина не знаят коя маска да си надянат — на жертви ли или на нападатели. Наратуша, комуто нямам никакво доверие, твърди, че отровното вино може би е било предназначено за него и за другарите му. Изтъкнах му, че това вино не е било отровно, и че други може да настояват, че отровата е била поставена от него самия.

— Всъщност това възможно ли е? — попита Сененмут.

— Възможно е — отвърна Амеротке. — Наратуша бе последният, който държа в ръце специалния бокал, преди да го върне на Ени — той вдигна вежди. — Ловкост на ръцете, фокусничество? Илюзионистите и хората-скорпиони правят подобни трикове, също както и джебчиите по пазарите. Но ако е така, защо? Защо либийците биха отровили тримата писари? За да разтрогнат договора? Та нали именно те бяха тези, които го искаха и настояваха за него? — Сви рамене. — Все пак аз напълно възприемам подозренията на Божествената: на Наратуша не може да се има доверие.

Минакт се протегна и прошепна нещо в ухото на Ени:

— Има и една друга възможност — вдигна глава първожрецът. — Ваше Превъзходителство? — погледна той към Сененмут.

— Рекхет — дрезгаво изшептя Минакт.

— Кой? — попита Амеротке.

— Истинското му име не може да бъде споменавано — начумерено отвърна Ени на Амеротке, сякаш съдията трябваше да е наясно с това. — Името му е сред керит — допълни Ени. — Прокълнатите.