Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
— Ваше величество, не е нужно да виждате това — каза Баристан Селми, лорд-командирът на гвардията ѝ.
— Той умря за мен.
Дани притисна лъвската кожа до гърдите си. Чисто бяла ленена риза я покриваше отдолу до средата на бедрото. Беше сънувала къща с червена врата, когато Мисандей я събуди. Не ѝ бе останало време да се облече.
— Халееси — прошепна Ирри, — не трябва да докосвате мъртвеца. Лош късмет е да докоснеш мъртвец.
— Освен ако не си го убил сам. — Джикуи беше с по-едър кокал от Ирри, с широки бедра и едри гърди. — Това е друго.
— Да, друго е — съгласи се Ирри.
Дотраките бяха вещи, станеше ли дума за коне, но в много други неща бяха пълни глупци. „А са и още момичета освен това.“ Слугините ѝ бяха на нейните години. Външно — пораснали жени с черна коса, медна кожа и бадемови очи, но все пак деца. Хал Дрого ѝ ги беше дал, когато се омъжи. Дрого ѝ беше дал и кожата с главата на хракар, белия лъв на Дотракското море, която носеше. Много голяма беше за нея и миришеше на мухъл, ала я караше да се чувства все едно, че нейното слънце и звезди все още е до нея.
Пръв на стълбището се появи Сив червей, с факел в ръка. Бронзовият му шлем бе увенчан с три шипа. Последваха го четирима от неговите Неопетнени, понесли мъртвия на рамене. Шлемовете им бяха само с по един шип, а лицата им издаваха толкова малко, че все едно и те бяха излети от бронз. Положиха трупа в нозете ѝ. Сир Баристан дръпна оцапаната с кръв плащаница. Сив червей наведе факела, за да може Дани да види.
Лицето на мъртвия беше гладко и без косми, страните му бяха прерязани от ухо до ухо. Личеше си, че е бил висок мъж, синеок и хубаволик. „Някое дете от Лис или от Стар Волантис, отвлечено от корсари и продадено в робство в червения Ащапор.“ Очите бяха отворени, но сухи, плачеха раните му. Толкова рани, че не можеше да ги преброи.
— Ваше величество — промълви сир Баристан, — на тухлите в задната уличка, където е намерен, имало нарисувана харпия…
— Удавен в кръв. — Денерис вече знаеше как става. Синовете на Харпията вършеха кланетата си нощем и оставяха знака си над всеки убит. — Сив червей, защо този човек е бил сам? Не е ли имал другар? — Когато обикаляха нощем улиците на Мийрийн, Неопетнените винаги вървяха по двама.
— Кралице, вашият слуга Верен щит не беше снощи в наряд — отвърна капитанът. — Отишъл е на едно… на едно място… да пийне и да се повесели…
— На какво място?
— Дом за удоволствия, ваше величество. — Лицето на Сив червей под бронзовия шлем беше все едно изсечено от камък.
„Бардак.“ Половината от освободените ѝ бяха от Юнкай, чиито Мъдри господари бяха прочути с обучението на роби за ложето. „Изкуството на седемте въздишки.“ Бардаците бяха изникнали като гъби из цял Мийрийн. „Нищо друго не знаят. Трябва да оцеляват.“ Храната поскъпваше ежедневно, а насладите на плътта поевтиняваха. В по-бедните квартали между стъпаловидните пирамиди на знатните робовладелци в Мийрийн имаше бардаци, задоволяващи всеки възможен еротичен вкус, знаеше го. „И все пак…“
— Какво може да се надява да намери в бардак един евнух? — попита Дани.
— Дори лишените от мъжки части все пак имат мъжко сърце, ваше величество — отвърна Сив червей. — На този са му казвали, че Верен щит понякога давал пара̀ на жените в бардаците, да лягат с него и да го прегръщат.
„Кръвта на дракона не плаче.“
— Верен щит — промълви тя със сухи очи. — Това ли беше името му?
— Да, ваше величество.
— Хубаво име. — Добрите господари на Ащапор не бяха позволявали на своите роби войници дори имена. Някои от Неопетнените ѝ си бяха върнали рождените имена, след като ги освободи. Други си бяха избрали нови. — Знае ли се колко души са нападнали Верен щит?
— Този не знае. Много.
— Шестима или повече — каза сир Баристан. — Ако се съди по раните, връхлетели са му от всички страни. Намерили са го с празна ножница. Възможно е да е ранил някои от нападателите си.
Дани се помоли наум дано някъде някой от Синовете на Харпията точно сега да издъхва, притиснал корема си с ръце, и да се гърчи от болка.
— Защо са му разрязали страните така?
— Милостива кралице — отвърна Сив червей, — убийците бяха натикали гениталиите на пръч в гърлото на вашия слуга Верен щит. Този ги махна, преди да го донесем тук.
„Не са могли да го нахранят със собствените му гениталии. Ащапорците не са му оставили ни ствол, ни корен.“
— Синовете стават все по-дръзки — заяви Дани. Досега бяха ограничавали нападенията си върху невъоръжени освободени: колеха ги по улиците или нахлуваха в домовете им под прикритието на нощта, за да ги убият в леглата им. — Това е първият от моите войници, когото са убили.