Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
— Не ме интересува. Знаеш ли накъде отиват курвите?
Тя се изчерви.
— Курвите се продават за монети.
— Или накити, или дрехи, или замъци. Но накъде заминават?
Момичето не можа да схване въпроса.
— Това гатанка ли е, милорд? Не ме бива с гатанките. Ще ми кажете ли отговора?
„Не — помисли той. — И аз мразя гатанките.“
— Няма да ти кажа нищо. Направи ми същата услуга. — „Единственото, което ме интересува в теб, е онова между краката ти“, за малко да каже. Думите бяха на езика му, но кой знае защо така и не излязоха. „Не е Шае — каза си джуджето, — само някаква малка глупачка, която мисли, че си играя на гатанки.“ Честно казано, и путката ѝ не го интересуваше много. „Сигурно съм болен или умрял.“ — Спомена за баня? Не бива да караме великия сиренар да чака.
Докато се къпеше, момичето уми краката му, изтърка гърба му и изми косата му. След това натри благоуханен мехлем в прасците му да облекчи болежките и отново го облече в момчешки дрехи — мухлясали тъмночервени бричове и син кадифен жакет със златиста подплата.
— Дали милорд ще ме пожелае, след като се нахрани? — попита тя, докато му връзваше ботушите.
— Не. Писнало ми е от жени. — „Курви.“
Момичето понесе разочарованието прекалено добре за вкуса му.
— Ако милорд предпочита момче, мога да пратя някое да ви чака в леглото.
„Милорд би предпочел жена си. Милорд би предпочел едно момиче на име Тиша.“
— Само ако знае накъде отиват курвите.
Момичето стисна устни. „Презира ме — осъзна той, — но не повече, отколкото сам се презирам.“ Тирион Ланистър не се съмняваше, че е чукал много жени, които го ненавиждаха само заради външността му, но другите поне имаха благоприличието да се преструват, че им харесва. „Малко искрена ненавист може да се окаже освежаваща. Като стипчиво вино след твърде много сладко.“
— Май премислих — каза ѝ. — Чакай ме в леглото. Гола, ако обичаш. Ще съм твърде пиян да те събличам. Дръж си устата затворена и бедрата разтворени и би трябвало да си изкараме чудесно. — Ухили ѝ се похотливо с надеждата да ѝ вдъхне страх, но тя само го погледна с отвращение. „Никой не се плаши от джудже.“ Дори лорд Тивин не се беше уплашил, макар Тирион да държеше арбалет. — Стенеш ли, когато те чукат? — попита той грейката за легло.
— Ако милорд пожелае.
— Милорд може да пожелае да те удуши. Така обслужих последната си курва. Мислиш ли, че господарят ти ще възрази? Със сигурност не. Има още сто като теб, но никой друг като мен. — Този път си получи страха, който искаше, щом се ухили.
Илирио се беше излегнал на мекия диван и похапваше люти чушлета и лъскави лукчета от дървена купа. Челото му бе наръсено от капчици пот, свинските му очи лъщяха над тлъстите бузи. По ръцете му проблясваха накити, щом се раздвижеха: оникс и опал, тигрово око и турмалин, рубин, аметист, сапфир, смарагд, гагат и нефрит, черен диамант и зелен бисер. „Бих могъл да живея години наред от пръстените му — прецени Тирион, — макар че сигурно ще ми потрябва сатър да ги взема.“
— Ела седни, малки мой приятелю — подкани го с жест Илирио.
Джуджето се покатери на един стол. Беше твърде голям за него, отрупан с възглавнички трон, предназначен да поеме внушителния магистърски задник, с дебели и здрави крака да понесат тежестта му. Тирион Ланистър цял живот бе живял в свят твърде голям за него, но в имението на Илирио Мопатис усещането за несъразмерност придобиваше нелепи размери. „Аз съм мишок в леговище на мамут, макар че мамутът поне поддържа хубава изба.“ При тази мисъл отново ожадня. Поръча си вино.
— Хареса ли ти момичето, което ти пратих? — попита Илирио.
— Ако ми трябваше момиче, щях да си поискам.
— Ако не те е задоволила…
— Направи всичко, което се изискваше от нея.
— Дано. Обучавана е в Лис, където правенето на любов е изкуство. Кралят остана много доволен от нея.
— Аз убивам крале, не си ли го чувал? — Тирион се усмихна злобно над ръба на чашата си. — Не искам кралски трохи.
— Твоя воля. Хайде да ядем. — Илирио плесна с ръце и слугите влязоха тичешком.
Започнаха със супа от раци и морски дявол, както и студен яйчено-лимонен бульон. После дойдоха пъдпъдъци в мед, агнешко филе, гъши дроб, задушен във вино, пащърнак в масло и прасе сукалче. На Тирион му призля от цялата тази гледка, но се насили да опита лъжица супа от учтивост, а след като я вкуси, не можа да спре. Готвачките можеше да са стари и дебели, но си знаеха работата. Никога не беше ял толкова добре, дори в кралския двор.
Докато оглозгваше месото от кокалчетата на пъдпъдъка, попита Илирио за сутрешното заседание. Магистърът сви рамене.
— Има неприятности в Изтока. Ащапор е паднал, както и Мийрийн. Гхискарските робски градове, които са били стари още когато светът е бил млад.