Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
Прасето сукалче беше нарязано. Илирио си взе от изпечената кожичка, топна я в сливов сос и я изяде с мляскане.
— Робският залив е далече от Пентос. — Тирион набучи парче гъши дроб на върха на ножа си. „Никой не е толкова прокълнат като родоубиеца — каза си, — но бих могъл да се науча да ми харесва този ад.“
— Така е — съгласи се Илирио, — но светът е една огромна паяжина и човек не смее и една нишка да пипне, за да не затреперят всички други. Още вино? — Лапна поредното чушле. — Не, нещо по-добро. — Магистърът плесна с ръце.
Щом чу сигнала, един от слугите влезе с покрито блюдо. Постави го пред Тирион, а Илирио се наведе над масата и махна капака.
— Гъби — заяви магистърът, щом миризмата лъхна. — Целунати с чесън и къпани в масло. Казвали са ми, че вкусът е изключителен. Вземи си една, приятелю. Две си вземи.
Тирион почти бе вдигнал тлъста черна гъба към устата си, но нещо в гласа на Илирио изведнъж го спря.
— След вас, милорд. — Бутна блюдото към домакина си.
— Не, не. — Магистър Илирио побутна блюдото назад. За миг сякаш пакостливо момче надникна от подпухналата плът на търговеца на сирене. — След теб. Настоявам. Готвачката ги приготви специално за теб.
— Сериозно? — Спомни си готвачката, с брашното по ръцете, тежките цици, нашарени с тъмносини вени. — Много мило от нейна страна, но… не. — Тирион пусна гъбата в локвичката масло, откъдето я бе взел.
— Твърде подозрителен си. — Илирио се усмихна зад раздвоената жълта брада. „Маже я всяка сутрин, за да лъщи като злато“, помисли Тирион. — Страхлив ли си? Не бях чувал това за теб.
— В Седемте кралства се смята за тежко нарушение на гостоприемството да отровиш госта си на вечеря.
— Тук също. — Илирио Мопатис посегна за чашата си. — Но пък когато един гост явно желае да сложи край на живота си, какво пък, домакинът му трябва да се подчини, нали? — Удари глътка. — Магистър Ордело беше отровен с гъба няма и преди половин година. Не било кой знае колко болезнено, казват. Малко стягане в червата, внезапна болка зад очите — и край. Защо да умре човек с вкус на кръв в устата, щом може да е масло и чесън?
Джуджето изгледа блюдото пред себе си. Устата му се напълни със слюнка от миризмата на чесън и масло. Отчасти ги искаше тия гъби, макар да знаеше какво са. Не беше достатъчно храбър да понесе хладна стомана в корема си, но с гъба нямаше да е толкова трудно. Това го уплаши неописуемо.
— Бъркате ме с някого.
— Нима? Чудя се. Ако по-скоро си готов да се удавиш във вино, само кажи и ще стане, и то бързо. Давенето чаша по чаша хаби и време, и вино.
— Бъркате ме — повтори Тирион, този път по-високо. Гъбите в маслото лъщяха на светлината на лампата, тъмни и подканящи. — Нямам никакво желание да умра, уверявам ви. Имам… — Гласът му заглъхна разколебан. „Какво имам всъщност? Живот да живея ли? Работа ли да свърша? Деца да отгледам, земи да управлявам, жена да обичам?“
— Нищо нямаш — довърши вместо него магистър Илирио. — Но това можем да го променим. — Взе си гъба и я сдъвка енергично. — Вкусно.
— Значи не са отровни. — Тирион се подразни.
— Не. Защо да ти желая злото? — Магистър Илирио изяде още една. — Трябва да покажем малко доверие един към друг. Хайде, хапни. — Плесна отново с ръце. — Чака ни работа. Малкият ми приятел трябва да укрепи силите си.
Слугите поднесоха чапла пълнена със смокини, телешки котлети, бланширани с бадемов сок, селда в сметана, захаросани лукчета, миризливи сирена, плата с охлюви и сладки хлебчета, и черен лебед в перушината. Тирион отказа лебеда, понеже му напомни за една вечеря със сестра му. Подкрепи се с чапла и селда обаче и хапна няколко подсладени лукчета. А слугите пълнеха чашата му с вино всеки път, щом я опразнеше.
— Пиеш доста вино за толкова малък човек.
— Родоубийството е суха работа. От нея човек ожаднява.
Очите на дебелия мъж лъснаха като скъпоценните камъни на пръстите му.
— Някои във Вестерос биха казали, че убийството на лорд Ланистър е просто едно добро начало.
— Добре ще е да не го казват пред сестра ми, че може да се окажат с един език по-къси. — Джуджето разчупи на две една питка. — А вие ще е добре да внимавате какво говорите за семейството ми, магистър. Родоубиец или не, все пак съм лъв.
Това сякаш безкрайно развесели господаря на сиренето. Той се плесна по месестото бедро и рече:
— Всички във Вестерос сте едни и същи. Зашиете някой звяр на парче коприна и изведнъж всички сте лъвове, дракони или орли. Мога да те заведа при истински лъв, малки ми приятелю. Принцът държи цял прайд в менажерията си. Би ли искал да споделиш някоя клетка с тях?