Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
— Научете ги на всичко, което можете, старши сержант — каза Уилям.
— И си отваряй очите за бъдещи ефрейтори — добави Калис. — Ще ни трябват и още сержанти.
— Слушам, сър. — Ерик стана, отдаде чест и тръгна да излиза.
— Ерик? — каза Калис.
— Да? — попита Ерик и спря до вратата.
— Защо не излезеш тази вечер да се позабавляваш? Изглеждаш ужасно. Приеми го като заповед.
Ерик сви рамене, поклати глава и отвърна:
— И вие не сте цвете.
Калис се усмихна.
— Знам. Ще си взема една гореща баня. И ще си легна рано.
— Намери някое момиче, пийни, отпусни малко — каза Уилям.
Ерик напусна кабинета на рицар-маршала и тръгна към квартирата си. Целия ден беше работил на тренировъчния плац и ако щеше да иде някъде, първо трябваше да се окъпе и да се преоблече.
След горещата баня, вече с чисти дрехи, усети, че е гладен, и помисли дали да не прескочи до офицерската трапезария. Прецени възможностите и реши, че една вечеря в града може би ще е по-добре.
Реши да прескочи до „Счупения щит“, гостилницата, поддържана специално за тях от лорд Джеймс. Предлагаше им място за пиене и срещи с курви, подбрани лично от херцога, за да е сигурен, че някой подпийнал боец няма да изтърве нещо на вражески агент.
Вече се свечеряваше и из града светнаха факли и фенери. Джеймс бе избрал място достатъчно отдалечено от двореца за свърталище на войниците, които искат да са по-далече от строгите погледи на офицерите, но в същото време — достатъчно близо, за да стигне до него викач за няколко минути. Само Ерик, офицерите и още неколцина други си даваха сметка, че всички прислужници в хана са агенти и платени служители на херцога.
Щом влезе, Кити му махна и Ерик неволно й се усмихна. Тъкмо той бе съобщил на момичето за смъртта на Боби дьо Лунвил и оттогава я заглеждаше от време на време. Тя беше приела новината с привидно равнодушие, само се извини за няколко минути, а когато се върна, само леко зачервените очи издаваха чувствата й. Ерик подозираше, че бившата улична крадла е била влюбена в мъжа, който заемаше поста старши сержант преди него. Боби понякога се държеше грубо, дори жестоко, но се беше отнасял само с уважение към девойката, откакто бе дошла в хана.
Ерик беше питал Джеймс дали момичето върши и нещо повече освен работата си зад тезгяха, но херцогът му отговори само, че е доволен от службата й. Ерик знаеше, че основната й задача е да следи да не би някой Шегаджия, член на Гилдията на крадците в Крондор, да се опита да влезе в „Счупения щит“.
— Какво ново? — попита Ерик и опря лакът на тезгяха.
— Почти нищо — каза Кити, взе от рафта голяма халба и почна да я пълни от бурето. — Само онези двамата там са от… някъде. — Посочи с брадичка седящите на една маса в ъгъла двама мъже.
— Кои са пък тия? — попита Ерик и отпи дълга глътка. Вярно, че херцогът им бе заповядал да посещават само този хан, но пък поне предлагаше най-добрия ейл и храна.
Кити сви рамене.
— Не казаха. По говора ми приличат на хора от изтока. Във всеки случай не са тукашни. — Взе един чист парцал и почна да търка въображаемите петна по тезгяха. — Единият си мълчи — оня мургавият в ъгъла, но пък другият говори за двамата.
Ерик сви рамене. Макар местните хора да знаеха, че ханът е свърталище за гарнизонни войници в отпуск, от време на време тук влизаше и по някой чужденец, и макар прислугата да беше непрекъснато нащрек за шпиони и осведомители, се оказваше, че повечето от тези чужденци са дошли по съвсем законна работа. По-съмнителните или ги проследяваха агентите на херцог Джеймс, или ги отвеждаха в една стая в мазето, за да ги разпитат.
Ерик се огледа, забеляза, че не се мярка нито едно от момичетата, обслужващи войниците, и каза:
— Момичетата са се потулили нещо, а?
— Меган и Хедър работят през нощта — каза Кити. — Измъкнаха се, когато дойдоха тия двамата.
— А специалните момичета?
— Едната е тръгнала насам — каза Кити.
„Специалните“ момичета бяха агенти на херцога и когато някой непознат се задържеше твърде дълго в хана, едната бързо се появяваше, готова да го придружи и да измъкне някаква полезна информация.
Ерик неволно се зачуди кой ли е поел ролята на „Главния шпионин“, защото беше сигурен, че това бе една от много маски на Боби дьо Лунвил. Със сигурност не беше капитан Калис.
— Какво се замисли? — попита Кити.
— Просто се чудех за нашите… — Погледна към двамата непознати и добави: — За ратаите на земевладелеца.
Кити вдигна въпросително вежда.