Град на паднали ангели

зъбите, му повярваха. Ерик дори призна, че не е особено изненадан.

— Винаги съм знаел, че съществуват вампири, пич — беше казал той. — Защото, знаете, има

хора, които сякаш никога не се променят, дори и да станат на сто години. Като Дейвид Бауи.

Така е, защото са вампири.

Саймън обаче не им беше казал, че Клеъри и Изабел са ловци на сенки. Това не беше негова

тайна. Не знаеха и че Мая е върколак. Мислеха, че тя и Изабел са две готини мацки, които

незнайно как са се съгласили да излизат със Саймън. Отдаваха това на, както Кърк го беше

нарекъл, „вампирския му сексапил”. На Саймън не му пукаше какво говореха, стига да не се

изпуснеха пред Мая или Изабел, че излиза и с двете. Досега беше успял успешно да ги

покани на два различни концерта, така че да не се засекат.

— Защо не покажеш зъбите си на сцената? — предложи Ерик. — Само веднъж, пич. Озъби

се на публиката.

— Ако го направи, водачът на нюйоркския вампирски клан ще убие всички ви — каза

Клеъри. — Знаете това, нали? — тя кимна с глава към Саймън. — Не мога да повярвам, че

си им казал, че си вампир — добави тихо, така че само той да я чуе. — Те са идиоти, ако не

си забелязал.

— Те са ми приятели — промърмори Саймън.

— Те са ти приятели и идиоти.

— Искам хората, които ме обичат, да знаят истината.

— А-а? — отвърна Клеъри не много мило. — Та кога смяташ да кажеш на майка ти?

Преди Саймън да успее да отговори, на вратата на гаража силно се почука; миг по-късно тя

се плъзна нагоре и вътре нахлу още есенна светлина. Саймън примигна. Това беше по-скоро

рефлекс, останал от дните му на човек. Сега очите му се нагаждаха към промяната в

светлината за части от секундата.

На входа на гаража стоеше момче, държащо лист хартия в ръка, а слънцето осветяваше гърба

му. То погледна несигурно към листа и после отново към групата.

— Здравейте. Търся групата “Опасно петно”.

— Вече сме „Раздвоен лемур” — каза Ерик и пристъпи напред. — Кой ни търси?

— Аз съм Кайл — каза момчето и се пъхна под вратата на гаража. Изправи се, отметна

кестенявата коса от очите си и подаде листа на Ерик. — Видях, че си търсите вокал.

— Леле! — каза Мат. — Бяхме разлепили обявата преди около година. Съвсем бях забравил

за нея.

— Да — съгласи се Ерик. — Тогава правехме други неща. Сега вокалите са малко на заден

план. Имаш ли опит?

Кайл (който беше много висок, но не върлинест, както Саймън забеляза) сви рамене.

— Всъщност не. Но казват, че мога да пея — говореше бавно, леко провлачено, по-скоро

като сърфист, отколкото като южняк.

Членовете на групата се спогледаха несигурно. Ерик се почеса зад ухото.

— Може ли една минута, пич?

— Разбира се. — Кайл се пъхна под вратата на гаража и я затвори след себе си. Саймън

чуваше как си подсвирква отвън. Звучеше като „She’ll Be Comin’ Round the Mountain”. Ho

мелодията не беше особено вярна.

— Не знам — каза Ерик. — Не съм сигурен, че точно в момента ни трябва нов човек. Щото