Град на паднали ангели

погледна нагоре към нея. Беше с бойна униформа, не с тренировъчен екип като Клеъри, и

светлата му коса изпъкваше изумително на черното. Беше потъмняла леко след края на

лятото и беше станала тъмно златиста, което, помисли си Клеъри, му подхождаше дори още

повече. Чувстваше се абсурдно щастлива, че го познава достатъчно дълго, за да може да

забележи малките промени във външния му вид.

— Мислех, че ти ще се качиш — извика тя надолу. — Промяна в плановете?

— Дълга история — усмихна й се той. — Е? Да поупражняваме малко превъртания?

Клеъри въздъхна. Това означаваше, че трябва да се хвърли от гредата в празното

пространство, да увисне на ластичното въже, да се отблъсква от стените и да се превърта

отново и отново, за да се научи да се извива и рита, без да се тревожи от падания и синини.

Беше виждала как Джейс го прави — приличаше на падащ ангел, докато летеше във въздуха,

докато се обръщаше и въртеше с красива, балетна грация. Тя, от друга страна, се свиваше

като колорадски бръмбар, щом подът се приближеше, макар да й бе пределно ясно, че няма

да се удари в него.

Вече се чудеше дали фактът, че беше ловец на сенки по рождение, имаше някакво значение.

Може би беше прекалено късно да бъде обучена за ловец или поне за напълно действаш

ловец. Или пък дарбите, които имаха тя и Джейс, бяха някак нечестно разпределени и той

беше получил цялата грация, а тя беше получила… ами… почти нищо.

— Хайде, Клеъри — каза Джейс. — Скачай!

Тя затвори очи и скочи. За момент усети как увисва свободно във въздуха. После

гравитацията я привлече и тя полетя към земята. Инстинктивно прибра ръце и крака, и

стисна очи. Въжето се опъна и я дръпна обратно нагоре, а после отново пропадна надолу.

Когато скоростта й се забави, отвори очи и откри, че виси в края на въжето на около метър и

половина над Джейс. Той се усмихваше.

— Браво — каза той. — Грациозно като падаща снежинка.

— Крещях ли докато падах? — попита тя, искрено любопитна.

Той кимна.

— За щастие няма никого вкъщи. Иначе щяха да си помислят, че те убивам.

— Ха. Не можеш да ме хванеш. — Тя ритна с крак и се завъртя лениво във въздуха.

Очите на Джейс заискряха.

— Да се обзаложим?

Клеъри познаваше това изражение.

— Не — каза бързо. — Каквото и да си мислиш…

Но той вече го беше направил. Когато Джейс се движеше бързо, отделните му движения бяха

почти неразличими. Видя как протяга ръка към колана си и после нещо проблесна във

въздуха. Чу звук от раздираща се тъкан и въжето над нея се скъса. Вече не я държеше и тя

полетя свободно (прекалено изненадана, за да извика) право в ръцете на Джейс. От сблъсъка

той залитна и двамата паднаха върху меките постелки на пода. Клеъри се озова отгоре му и

той й се усмихна.

— Супер. Сега беше много по-добре. Изобщо не извика.

— Нямах възможност — беше останала без дъх и то не само от сблъсъка при падането.