Хайка за вълци

Троцки се задъхваше от престъпна щедрост, късаше от скромното си благополучие, както се къса живо месо от тяло, само и само да приготви за своя идол трапеза, на която можеше да утоли глада си дори ненаситният Лукулус. Тези празници обаче не минаваха в тясна семейна среда, Троцки винаги канеше съседи, защото искаше свидетели на своето тържество. От наша страна постоянни гости бяхме баба, дядо и аз. Ако „козът“ на Троцки пред обществото бе бившият фелдфебел, то дядовият коз бях аз. Можех да казвам някои стихотворения от читанките, дядо се гордееше с моя талант така много, че навсякъде ме водеше със себе си.

Всички седяха на пода, само високият гост стърчеше на трикрако столче пред специално приготвен за него сандък, който се издигаше като амвон над общата трапеза. От този амвон сплесканата му физиономия висеше като луна над главите на хората и ги осветяваше със студеното си благоволение. Никой не се осмеляваше да се усмихне дори наум, когато той наплюваше пръстите си като урочасан, защото всички смятаха, че тези маймунски жестове не са недостатък, а признак на благородство. Чакаха той пръв да посегне към яденето и тогава отчупваха от хляба. Фелдфебелът не бе ящен и въпреки настояванията на домакините да си взема от всичко, отмерваше залците и глътчиците ракия и много скоро казваше „стига“. Избърсваше устата си с кърпичка и заставаше на амвона си, неподвижен и непроницаем като Далай-лама. Тогава дядо ме побутваше леко по рамото и аз се изправях пред трапезата. Не бе трудно да се отгатнат литературните предпочитания на фелдфебела и още на втората ни среща започнах да му декламирам откъс от Вазовата „Шипка“. Командите на генералите, победното „ура“ на опълченците, громолът на отчаяната битка възбуждаха кухото му въображение, ноздрите му долавяха мирис на барут, сплесканата му физиономия набъбваше от героични чувства, а когато казвах как всеки от нашите юнаци гледа „гърди геройски на смърт да изложи и един враг повеч мъртъв да положи“, от устата на фелдфебела като куршум от цевта на пушка се изтръгваше шумно и възторжено одобрение: „Браво, юнак!“ Везната на височайшето му благоволение се накланяше към мен, изваждаше от горното джобче на сакото си един лев и ми го подаваше, като преди това ме караше да заставам мирно, да козирувам и да извиквам: „Покорно благодаря!“ Той с удоволствие отбелязваше всеки път, че все по-добре усвоявам войнишкия правилник, а аз забелязвах за себе си, че все повече се радвам на левчето, което ми дава, и все по-упорито усъвършенствувах рецитаторския си талант.