Отдел Убийства: Илюзия за грях
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #14
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- ISBN: 954-729-037-1
- Переводчик: Минка Златанова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Отдел Убийства: Илюзия за грях». Краткое содержание книги:
След като наблюдаваха сградата известно време, украинските оперативници забелязаха силна охрана и стигнаха до извода, че е абсолютно невъзможно да се проникне по мирен път на нейна територия. Именно това съобщиха на Александър Ташков.
— Сашко, тук трябва да се действа на държавно равнище — допълниха те, — сами нищо не можем да направим. Очевидно онзи, който е наел имота, е давал огромни рушвети и сега подкупените чиновници нищо няма да ни кажат само заради черните ни очи. А дори и да ни кажат, първо, ще бъде пълна лъжа и, второ, моментално ще изтече информация към арендаторите. Това не ти трябва, нали?
Разбира се, че не му трябваше. И Ташков реши да отлети до Лвов, за да провери на място какво може да се направи. Но преди да замине, се срещна със Зоя Смирягина и й разказа за доктор Волохов. Усещаше почти физическа болка при всяка своя дума и виждаше колко тежко посреща всичко младата жена, но смяташе, че няма право да крие истината от нея.
— И какво, значи детето, което ще родя, няма да е човек? — тихо попита Зоя, когато той замълча.
— Не, Зоенка, ще си бъде човек, но… Вероятно ще има някакви необикновени качества…
— Не, не бива — поклати тя глава. — Не искам да го раждам.
— Недей да говориш глупости, вече си в напреднала бременност, не можеш да правиш аборт. Никой лекар няма да се наеме.
— Може да се предизвика изкуствено раждане. Ще измисля нещо, ще поговоря с лекарите. Не искам това дете. Божичко, но защо трябваше да се случва именно на мене?! Мама и татко така се радваха, че най-после ще си имат внуче, поне към края на живота си да го поглезят и да се грижат за него. И какво ще им кажа сега? Че радостта им е била напразна? Че дъщеря им е имала връзка с един негодник и мръсник? С какво са заслужили тоя удар? Каква глупачка съм, Саша, каква наивна глупачка, че му повярвах. Значи Валерий Василиевич изобщо не ме е обичал, нали?
— Чакай, Зоя, недей така — ласкаво я укори Ташков. — Доктор Волохов и твоето дете са две съвсем различни неща, не бива да ги слагаш под общ знаменател. Да, Волохов е негодник, но детето какво е виновно? Ти трябва да го родиш и отгледаш, едното и другото нямат нищо общо.
— Не мога, Саша, все ще си мисля, че е изкуствен човек. Грехота е да се правят изкуствени хора, голям грях е.
— Какви ги измисляш, нищо греховно няма тук. Зоя, припомни си, че онази жена също е изпаднала в подобно заблуждение, поддала се е на илюзията за грях и е осакатила децата и самата себе си, а мъжа си направо е убила. Това вече наистина е грях. Недей да повтаряш грешката й. Много те моля, не предприемай нищо, остави всичко както си е било досега.
— Той ме измами — глухо произнесе Зоя, гледайки някъде встрани, — но аз не мога да го виня за това. Аз съм си виновна, че се оставих да бъда излъгана. Бях длъжна да разбера, че човек като Валерий Василиевич не би се заинтересувал от мен. Коя съм аз и кой е той? Разликата помежду ни е от земята до небето. Но аз си затворих очите за всичко, бях щастлива, надявах се…
— Престани! — повиши тон Ташков и рязко стана от стола си.
Седяха в улично кафене при една от станциите на метрото в покрайнините на Москва. Наоколо беше тихо и спокойно, а в кафенето те бяха единствените посетители и можеха да разговарят, без да се притесняват, че някой ще ги чуе.
— Кой ти наби в главата тези глупости? Откъде си внуши, че мъж като Волохов не може сериозно да се влюби в тебе? Да, той не те обича и никога не те е обичал, но не защото си недостойна за неговата любов, а защото той изобщо никога и никого не е обичал, така е устроен, разбираш ли? В организма му липсва онова приспособление, с което се обича. Ти си млада и красива жена, а направо се погребваш жива. На какво прилича всичко това? Трябва да ходиш с високо вдигната глава, да носиш къси поли, за да виждат всички твоите дълги крака, трябва да се усмихваш, за да показваш на хората великолепните си зъби. А какво си направила ти със себе си? Свила си се в своята черупка, страх те е да се отпуснеш и да разговаряш като хората. Ако зависеше от мен…
Ташков млъкна, като търсеше подходящите думи. Ако зависеше от него, би облякъл Зоя в най-хубавите рокли и кожени палта, би направил всичко възможно тя да си повиши самочувствието и да започне да се усмихва. Би я обичал и гледал като писано яйце, би й правил подаръци, би й помагал в къщната работа и би имал от нея деца, които заедно да отгледат. Но нима сега можеше да й каже всичко това?