Парижката Света Богородица
- Автор: Юго Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Парижката Света Богородица». Краткое содержание книги:
Всички романи на Юго представят категоричната увереност на твореца, че цялото човечество постепенно и непоколебимо възхожда към светлината, че всички същества се чувствуват привлечени от лъчите на тази светлина и че няма кътче в света, в което тя да не може да проникне.
Ведно с безопасността се възвърна и надеждата. Тя бе извън обществото, извън живота, но чувствуваше смътно, че не би било може би невъзможно да се върне към тях. Беше покойница, която държи ключа на гробницата си.
Кошмарните видения, които я бяха държали тъй дълго във властта си, се отдалечаваха постепенно от нея. Всички отвратителни призраци — Пиера Тортьорю, Жак Шармолю, дори ненавистният свещеник — се заличаваха от паметта й.
Освен това Феб беше жив. Тя беше сигурна в това. Беше го видяла със собствените си очи. А животът на Феб бе всичко за нея. След върволицата гибелни сътресения, които разнебитиха душата й, бе оцеляло едно-единствено кътче, едно-единствено чувство бе останало незасегнато — любовта й към капитана. Защото любовта е като дърво, тя расте от само себе си, пуска дълбоко корените си в цялото ни същество и често продължава да зеленее дори когато сърцето е опустошено.
Най-необяснимо е, че колкото по-сляпа е тази страст, толкова по-упорита е тя. И е най-силна тогава, когато е най-неоснователна.
Естествено Есмералда си спомняше не без огорчение за капитана. Разбира се, тя изпадаше в ужас при мисълта, че и той се е поддал на измамата, повярвал е в чудовищната клевета и е могъл да допусне, че го е ударила с кама тази, която би жертвувала хиляди пъти живота си за него. Но защо да му се сърди? Та нали самата тя бе признала престъплението си! Не отстъпи ли от слабост пред изтезанието? Цялата вина бе нейна, Трябваше да остави да й изтръгнат по-скоро ноктите, отколкото да направи подобно признание. Но ако й се удаде само за миг да зърне Феб, една нейна дума, един поглед ще бъдат достатъчни, за да го разубеди, да го спечели отново. Девойката бе уверена в това. Опитваше се да не мисли за много необясними факти: какво търсеше Феб на балкона в деня на публичното й покаяние и кое беше хубавото момиче до него? Навярно негова сестра. Съвсем несъстоятелно обяснение, но Есмералда се задоволяваше с него, защото й бе необходимо да вярва, че Феб все още я обича, че обича само нея. Не й ли се бе заклел в това? Какво по-убедително доказателство за простодушно и доверчиво създание като нея? И после нали в цялата тази случка привидните улики бяха насочени но-скоро против нея, отколкото против него? И тя чакаше. И се надяваше.
Нека прибавим, че църквата, гази необятна катедрала, която я обгръщаше от всички страни, която я закриляше и охраняваше живота й, и въздействуваше успокоително. Величавите линии на архитектурата й, религиозният характер на всички обкръжаващи предмети, благочестивите и миротворни мисли, които се излъчваха като че ли от всички пори на каменната сграда, неволно влияеха на девойката. Звуците, огласящи храма, дишаха такава благодат и тържественост, че приспиваха болната й душа. Еднообразното пеене на свещениците, отговорите на богомолците, ту едва чути, ту гръмогласни, хармоничното трептене на стъклата, бученето на многогласния орган, трите камбанарии — три кошера с бръмнали в тях огромни пчели, — целият този оркестър, над който непрекъснато се издигаше и снишаваше необятна гама от звуци от камбаните до тълпата и от тълпата до камбаните, приспиваше паметта, въображението и скръбта й. Особено силно й действуваха камбаните. Тези исполински музикални инструменти изливаха на широки вълни над нея своя мощен магнетизъм.
Затова всеки изгрев я заварваше по-ведра, по-волно дишаща, по-румена. С постепенното зарастване на душевните й рани на лицето й пак разцъфваха красотата и миловидността й, по-строги и по-спокойни от по-рано. Нейният темперамент също се проявяваше, възраждаше се малко дори предишната й веселост, милата й гримаса, любовта й към количката, склонността й да пее, свенливостта й. Тя се обличаше сутрин в ъгъла на килията, за да не би някой обитател на съседните мансарди да я зърне през капандурата.
Когато не мечтаеше за Феб, тя се сещаше понякога за Квазимодо. Той бе едничката връзка, едничкото общо звено с хората, с живите. Нещастницата! Бе поотчуждена от света дори от него! Тя не проумяваше странния приятел, когото й бе дарило провидението. Често се упрекваше, че не изпитва толкова силна признателност, която да затвори очите к, що решително не можеше да свикне със злополучния звънар. Гой бе прекалено грозен.
Не бе прибрала от земята свирката, която той й бе дал. Но. Квазимодо въпреки това се появяваше от време на време в първите дни. Тя правеше всичко възможно, за да не се извръща с голямо отвращение от него, когато той й донасяше кошницата с храна или стомната с вода, но той винаги забелязваше и най-малкия неволен трепет и си отиваше натъжен. Веднъж той дойде в момента, когато тя галеше Джали. Спря се замислен известно време пред пленителната група, която образуваха циганката и козичката. После поклати тромавата си безформена глава: