Гласът на острието
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Гласът на острието». Краткое содержание книги:
Логън Деветопръстия, инквизитор Санд дан Глокта, капитан Джизал дан Лутар, Първият магус Баяз — това са имена, които ще обогатят списъка с колоритни и многопластови герои на любителите на фентъзи. Около тях се гради трилогията „Първият закон“ — едно приключение в брилянтно замислен свят, който едновременно плаши и очарова.
Глокта реши, че не си струва да му напомня, че вече използва същата шега само преди минути. И първия път не беше забавна. Повторението — проклятието на старите.
— А какво е това Семе?
— Магия, тайни, могъщество? Всичко е метафора.
Архилекторът няма да се впечатли от метафори. Особено от лоши.
— Това ли е всичко?
— Има още малко, да видим. — Професорът погледна отново пергамента. — Падна на моста, търсиха Семето…
— Да, да.
— Търпение, инквизиторе. — Сбръчканият му пръст проследи редовете от символи. — „И те запечатаха Кулата на Създателя. Погребаха Създателя и до него погребаха дъщеря му.“ Това е всичко. — Той се загледа в текста, с пръст във въздуха над последните думи. — „И Баяз взе ключа.“ Това е.
Глокта повдигна вежди.
— Какво? Какво беше това последното?
— Запечатиха Кулата на Създателя, погребаха мъртвите и Баяз взе ключа.
— Ключа? Ключа от Кулата на Създателя?
Професорът историк примижа към пергамента.
— Да, това пише.
Няма никакъв ключ. Всеки знае, че Палатата е запечатана от векове. Нашият самозванец няма как да разполага с ключ, това е сигурно. Устните на Глокта бавно се разтеглиха в усмивка. Това е нашата възможност, оскъдна, много малка вероятност, но при добра постановка на нещата и ако е добре изиграно, може да проработи. Архилекторът ще е доволен.
— Ще взема това — каза Глокта и започна да навива пергамента.
— Какво? — Очите на професора се разшириха от ужас. — Не можете! — Той се изправи от стола си по-мъчително и от Глокта. Враната излетя от рафта, изкряка и започна да кръжи над главите им, но Глокта игнорира и двамата. — Не можете да го вземете! Това е незаменим артефакт! — изграчи професорът и направи безуспешен опит да грабне свитъка от ръцете на инквизитора.
Глокта разпери ръце.
— Спрете ме тогава! Защо не опитате? Ще ми се да видя това! Представете си само. И двамата сакати, лашкаме се между рафтовете с книги и дърпаме напред-назад това старо парче пергамент, а птицата ръси отгоре ни курешки. — Той се изхили тихичко. — Няма да е много достойно и за двама ни, нали?
Изтощен от жалките си опити да докопа пергамента и останал без дъх, професорът историк се свлече в стола.
— Никой вече не го е грижа за миналото — прошепна той. — Не разбират, че без минало няма бъдеще.
Колко дълбокомислено. Глокта мушна свитъка в джоба си и се обърна да си върви.
— Кой ще се погрижи за миналото, когато аз вече няма да съм между живите?
— Не ме е грижа — отвърна Глокта на път към стълбите, — стига да не съм аз.
Необикновеният талант на брат Лонгфут
Шумът на арената будеше Логън всяка сутрин в продължение на седмица. По-силен от този на битка, започваше рано сутрин и го откъсваше от съня. Когато го чу за пръв път, Логън реши, че наблизо наистина се води битка, но сега знаеше, че това е просто глупавата им игра. Затварянето на прозореца донякъде облекчаваше положението, но скоро жегата ставаше непоносима, което значеше малко сън или никакъв, и затова той оставяше прозореца отворен.
Логън разтърка очи, изруга и се измъкна от леглото. Началото на поредния горещ ден в града на белите кули. На път, сред дивата природа, беше нащрек още с отваряне на очи сутрин, но тук всичко беше различно. Скуката и жегата го правеха бавен и ленив. Пристъпи тежко прага на спалнята си и влезе във всекидневната. Прозя се широко и почеса брадата си. Спря на място.
В стаята имаше непознат. Стоеше пред прозореца, облян в слънчева светлина, със скръстени на гърба ръце. Беше дребен, слабичък човек с подстригана до кожа коса, под която се виждаше неравният му череп. Носеше странни, доста износени дрехи — избеляло парче плат, навито свободно около тялото му.
Преди Логън да успее да каже каквото и да било, човекът се обърна и чевръсто се завтече към него.
— Кой сте вие? — попита непознатият. Усмихнатото му лице беше почерняло от слънцето и загрубяло от живота на открито като сбръчканата кожа на стар чифт ботуши. Това правеше отгатването на годините му невъзможно. Можеше да е на всяка възраст — от двайсет и пет до петдесет.
— Деветопръстия — промърмори Логън и предпазливо се дръпна към стената.
— Деветопръстия, значи. — Дребният мъж се хвърли напред, сграбчи ръката на Логън в две ръце и я разтърси отривисто. — За мен е чест и истинско удоволствие — той затвори очи и сведе почтително глава — да се запозная с вас!
— Чувал ли си за мен?