Град от кости

По тялото на Клеъри премина лека тръпка.

— Искаш да кажеш, Сатаната.

— Или който и да е друг, изгубил мощта си — каза Валънтайн — заради отказа си да служи на други. Като мен. Не желаех да служа на корумпирано управление и затова загубих семейството си, земите си, почти целия си живот…

— Въстанието беше твоя грешка! — прекъсна го Клеъри. — В него загинаха хора! Ловци на сенки като теб!

— Клеъри. — Джейс се наведе напред, като почти удари лакътя си в чашата. — Само го изслушай. Не е това, което си мислиш. Ходж ни е излъгал.

— Знам — каза Клеъри. — Той ни предаде на Валънтайн. Той е негова пионка.

— Не — рече Джейс. — Ходж е искал Бокала на смъртните за себе си… именно той е изпратил ненаситния при майка ти. Баща ми… Валънтайн е разбрал по-късно за това и е дошъл да го спре… довел е майка ти тук, за да я излекува, а не за да я нарани.

— И ти вярваш на тези глупости? — попита отвратена Клеъри. — Това не е вярно. Ходж работеше за Валънтайн. Те са действали в комбина за Бокала. Той ни предаде, вярно е, но всъщност е бил само инструмент.

— Но именно на него му е трябвал Бокалът на смъртните — рече Джейс. — За да може да снеме проклятието от себе си и да избяга, преди баща ми да разкаже на Клейва за всичко, което е сторил.

— Не е вярно — рече разгорещено Клеъри. — Аз бях там! — Тя се обърна към Валънтайн. — Бях в стаята, когато ти дойде и взе Бокала. Ти не можеше да ме видиш, но аз бях там. Ти взе Бокала и сне проклятието от Ходж. Той самият не би могъл да го снеме от себе си. Той така каза.

— Аз наистина снех проклятието — отговори спокойно Валънтайн, — защото ми стана жал за него. Беше толкова трогателен.

— Не ти е станало жал. Ти не знаеш какво е това.

— Стига, Клеъри! — Беше Джейс. Тя го погледна втренчено. Бузите му бяха поаленели, сякаш беше пил от виното на масата, очите му блестяха. — Не говори така на баща ми.

— Той не е твой баща!

Джейс изглеждаше, сякаш го е зашлевила.

— Защо така упорито не ни вярваш?

— Защото те обича — рече Валънтайн.

Клеъри усети как кръвта се отдръпва от лицето й. Тя го погледна, не знаеше какво се кани да каже, но се страхуваше да го чуе. Чувстваше се на ръба на пропаст, сякаш щеше да се сгромоляса в нищото. Зави й се свят.

— Какво? — смая се Джейс.

Валънтайн гледаше Клеъри развеселено, сякаш бе пеперуда, забодена с карфица в хербарий.

— Тя се страхува, че ще се възползвам от теб — каза той. — Че ще ти промия мозъка. Това, разбира се, не е така. Ако надникнеш в собствените си спомени, Клеъри, сама ще се убедиш в това.