Град от кости
- Автор: Клэр Кассандра
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 9789549321265
- Переводчик: Людмила Костова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град от кости». Краткое содержание книги:
— О, драги — рече Пангборн, като гледаше поваленото тяло на другаря си с префърцунено отвращение. — Колко неприятно.
Кръвта от прерязаното гърло на Блекуел се разтече по пода, където се събра в гъста червена локва. Люк хвана рамото на Клеъри и прошепна нещо в ухото й, но тя не можа да разбере думите му. Клеъри усещаше само някакво упорито жужене в главата си. Това бе втората смърт, на която бе свидетел за по-малко от час. Спомни си едно стихотворение от часовете по английски, нещо за това, как след първата смърт, на която станеш свидетел, останалите са без значение. Поетът не е знаел какво говори.
Люк я пусна.
— Ключовете, Пангборн — рече той.
Пангборн побутна Блекуел с крак и вдигна поглед. Изглеждаше раздразнен.
— Или какво? Ще хвърлиш спринцовка по мен? Друго остро нещо не виждам на масата. Не — добави той, като посегна зад себе си и измъкна от рамото си дълга извита сабя. — Боя се, че ако искаш ключовете, ще трябва да дойдеш и да си ги вземеш. Не защото ме е грижа за Джослин Моргенстърн, знаеш това, а най-вече защото отдавна исках да те убия… отпреди години…
Той произнесе последната дума с префинен патос и пристъпи напред в стаята. Сабята му проблясваше и пръскаше искри в тъмнината. Клеъри видя как Люк протяга ръка към нея — странно издължена ръка, с дълги, извити нокти, като тънки остриета — и разбра две неща: че той приемаше вълчи вид и че това, което й бе прошепнал, беше само една дума.
Бягай.
И тя побягна. Мина на зигзаг покрай Пангборн, който гледаше безизразно към нея, прескочи тялото на Блекуел и излезе от вратата, в коридора, с биещо до пръсване сърце, още преди да е завършила трансформацията на Люк. Не погледна назад, но чу вой, дълъг и пронизителен, звук на удар на метал в метал и сгромолясване. Счупи се стъкло, помисли си тя. Сигурно се бяха блъснали в нощната масичка.
Клеъри се спусна по коридора към оръжейната. Когато влезе, посегна към някаква секира със стоманена дръжка. Но колкото и да я дърпаше, тя не помръдваше от стената. Пробва с един меч, а после и с колчан стрели — дори едно малко ножче, — но нищо остро не можа да измъкне. Най-накрая, с изпочупени от усилието нокти и разкървавени пръсти, тя се предаде. В тази стая имаше магия, при това не руническа магия: нещо диво и странно, нещо тъмно.
Излезе отново от стаята. На този етаж нямаше нищо, което да й помогне. Тя се спусна по коридора — започна да усеща болезнена умора в краката и ръцете си — и се озова между две стълбища. Нагоре или надолу? Долу, спомни си, беше тъмно и празно. Тя, разбира се, си имаше магическа светлина в джоба, но нещо я караше да се въздържа от идеята да броди сама из тъмните помещения. Видя, че горе е доста по-светло, а и сякаш й се мернаха някакви движещи се сенки.
Тръгна нагоре. Боляха я краката, боляха я стъпалата, всичко я болеше. Раните й бяха превързани, но все още я боляха. Лицето я болеше там, където Хюго бе забил нокти в бузата й, а в устата си усещаше металически и стипчив вкус.
Клеъри стигна до последната площадка, която беше леко наклонена. И тук цареше същата тишина като тази долу, до ушите й не достигаше нито звук от битката навън. И тук пред нея се простираше дълъг коридор, пак така с редящи се на интервали врати, само че някои от тях бяха отворени, като осветяваха още повече коридора. Тръгна напред и някак инстинктивно се насочи към последната врата отляво. Надникна вътре предпазливо.
Най-напред стаята й заприлича на едно от историческите изложения в Столичния музей на изкуствата. Сякаш внезапно се бе пренесла в миналото. Ламперията по стените изглеждаше току-що излъскана, някаква безкрайно дълга маса бе сервирана с изящен порцелан. Огледала в пищни позлатени рамки украсяваха стените между маслените портрети в тежки рамки. Всичко блестеше под светлината на факлите: чиниите на масата, пълни с храна, гравираните чаши с формата на кали, ослепително белите покривки. В края на стаята имаше два широки прозореца, със завеси от тежко кадифе. До единия прозорец стоеше Джейс, толкова неподвижно, че за момент тя го помисли за статуя, докато не видя как светлината огрява косата му… лявата му ръка бе отметнала завесата и тя видя в тъмния прозорец отражението на дузина от свещите в стаята, които трепкаха по стъклото като светулки.