Легенди за Войната на разлома

— Е, хайде влизай, Иривън.

Икономът влезе с поднос с топъл хляб и огромен резен сирене със сини жилки на едната ръка, бутилка вино и две чаши в другата и мрачна физиономия на лицето.

— Реших, че може да искате нещо освежително, сър.

Началникът на мечовете кимна.

— Бих предпочел да се поизпотя на площадката за упражнения, но май първо трябва да хапна. — Посочи ниската масичка между двата стола. — А ако Кетол отклони покана за добра храна и вино, ще съм изумен.

Иривън постави подноса и им наля вино. Арджънт в пълно пренебрежение към етикета си отчупи комат хляб, отхапа, след това си отряза и сирене и махна на Кетол да последва примера му.

Кетол високо оцени още топлата хрупкава кора. От доста време не беше слагал залък в устата си. Наясно беше, че хлябът, който поднасят в замъка, е с по-добро качество от коравите кафяви самуни, раздавани на войниците, но този беше направо възхитителен, надминаваше всичко, което си беше представял. Както често казваше баща му, гладът е най-пикантната подправка.

Икономът стоеше търпеливо, хванал ръце пред чатала си.

— Иривън — рече Началникът на мечовете, — можем да се справим сами с яденето. Не е нужно да се задържаш повече.

Слугата почти се усмихна и отвърна с поклон:

— Както благоволите, господарю. Ще имате ли нужда от нещо друго преди вечеря?

— Все ще се оправя някак. Предай, моля те, поздравите ми на Бека, а и на дъщеря ти също — отвърна Началникът на мечовете и го освободи.

И щом вратата се затвори, се обърна към Кетол и поклати глава.

— На дъщеря му, Ема, започва да й личи — заговори тихо, сякаш икономът можеше да чуе. — Бащата трябва да е някой от гвардията, защото младите мъже сред слугите се боят от Иривън, а ако беше благородник, щеше вече да се е представил и да осигури копелето. При което проблемът става мой, щом се разбере името на войника. — Въздъхна. — Момичето не иска да говори за това, а и аз не го притискам засега. Графът ще знае по-добре от мен как да го направи. Щом ми каже какво иска да направя, ще разбера кой е този безмозъчен глупак и ще се погрижа да изпълни волята на графа. — Намръщи се, лапна нов залък хляб и сирене и пресуши чашата си на дълга глътка. — Е, това е съвсем на място в ден като днешния, а? — Отново погледна към вратата като човек, който не може да се сдържи да не се почеше където го е ухапал комар. — Клюката е, че аз съм бащата. — Отпусна се в стола с лека въздишка и на Кетол му хрумна, че е в необичайното положение да слуша неща, които не държи да чуе от някой, чиято единствена причина да му ги казва е, че е маловажен за него — точно както войниците говорят с кръчмари, на бръснарите или на непознатия до тях малко преди да щурмуват крепостната стена. Според момента и обстоятелствата Кетол щеше или да каже на въпросния някой да си разправя историята другаде, или да се престори, че слуша учтиво, като в същото време изобщо не обръща внимание на глупака, но сега реши, че най-доброто поведение ще е да кима от време на време и да държи устата си натъпкана с хляб и сирене, за да не може да изтърси нещо неподходящо. Арджънт продължи: