Легенди за Войната на разлома

При едно разклонение на пътя се срещнаха с лорд Верхайен и отряд негови войници, придружавани от трима наталийски рейнджъри.

Горските бойци както винаги бяха облечени в традиционните си тъмносиви туники, тъмносиви панталони и също толкова тъмносиви наметала. Дърайн така и не разбираше защо легендарните горяни не искат да приспособяват облеклото си — наметалата си особено — към околната среда. Макар с Пайроджил и Кетол по необходимост да пътуваха с малко багаж, винаги бе приемал възгледа на Кетол, че едно наметало е много повече от проста защита от студа и повече от основата за носилката, на която да изнесеш ранения си другар, в случай че решиш и можеш да си позволиш този лукс; така че тримата винаги старателно си избираха наметала, подходящи за сезона. Дори човек едър като него ставаше практически невидим в гориста местност, стига да стои неподвижен и да е облечен в подходящото наметало.

От друга страна, след като бе почти невъзможно човек да види рейнджър, освен ако той не го пожелае, значи знаеха нещо, което Дърайн не знаеше. Насочи вниманието си към приближаващия се благородник.

Люк Верхайен дръпна юздите и поздрави официално:

— Привет, Ернест, барон Морей.

Верхайен беше с едро телосложение, косата и брадата му бяха руси, с почти нездрава белота, в рязък контраст с потъмнялата от слънцето кожа. Устните му бяха кривнати в усмивка, а бръчиците покрай устата и около очите му подсказваха, че се усмихва често и много. Той, както и войниците му, бяха отметнали наметалата си, за да се видят кафявите табарди с червения кръст и единствения друг гербов знак — златния сокол в горния ляв ъгъл над сърцето. Дърайн забеляза, че мечът на кръста му е добре поддържан и добре използван: дръжката бе повече пригодна за бой, отколкото за украса. Връзваше се с репутацията му на един от най-опасните дуелисти в Запада.

Морей кимна и отговори:

— Привет, Люк, барон Верхайен. Студен ден за път.

— Така е.

Ако се съдеше по дружелюбния им разговор, човек можеше да си помисли, че са сърдечни приятели, но само ако не следи очите им. Дърайн следеше очите им внимателно, докато водачът на тримата горяни не подкара напред и не привлече вниманието му. Рейнджърът беше висок и строен и изглеждаше почти нелепо на малкото си пони, което, по начина, по който се движеше под него, със сигурност бе издръжливо и силно.

Рейнджърът поздрави барона, после очите му се плъзнаха по войниците в ливреите на Морей и Мондегрийн и накрая се спряха на тримата мъже без униформи.

— Привет, страннико — рече той, щом погледът му се прикова на Кетол: както обикновено, нещо във външността на Кетол го накара да реши, че той е главният. — Аз съм Гродан от Натал. Ливреята на другите я познавам, но вашата — не. — Погледът му подсказа, че под „вашата“ разбира и на тримата.