Легенди за Войната на разлома

При все това злобният и навяващ сняг вятър успяваше да се промъкне през комините покрай пращящите огньове, внасяше локви вода по пода пред всяка камина и килимите вече бяха навити и прибрани, за да не подгизнат и да изгният, преди да е дошла пролетта.

През малкото време, което оставаше на слугите в замъка между запушването с кал на невидимите доскоро пукнатини между камъните — особено около рамките на прозорците, — те неуморно бършеха пред големите огнища, където седяха струпани благородниците, а други слуги непрекъснато им носеха котлета с горещо кафе, чай и бульон.

Това Дърайн не го разбираше съвсем. Той самият щеше просто да си седи близо до огъня и нямаше да прави нищо, което би го принудило да се движи. В края на краищата бързо щяха да загубят топлината, която щяха да спечелят от течностите, в леденостудените нужници. Благородниците обаче сигурно щяха да се облекчават в „гърмящите гърнета“ в сравнително топлите си стаи, вместо да им се налага да разкопчават благородните си цепки — или още по-лошо, да им се налага да полагат голите си разтреперани благородни задници на замръзналата седалка в нужника и после да разберат, че са залепнали.

Ако Дърайн имаше избор, сигурно изобщо нямаше да напусне стаята си.

Благородниците, от друга страна, се оказаха ранобудни, но дали това бе обичайно, или бе заради същите гръмотевици, които бяха вдигнали и него от леглото, това не можеше да каже.

Влезе в голямата зала и забеляза, че барон Верхайен е реквизирал няколко стола най-близо до голямата камина, вградена в северната стена, и тихо мърмори над димящата си халба с Началника на мечовете и други двама благородници, чиито имена не можеше да си спомни. Трудно беше да ги запомни всички, а и навярно не си заслужаваше. Опитът го бе научил, че сблъска ли се човек с някого от тях, трябва само да сведе поглед, да се чукне по челото, да измърмори едно „м’лорд“ и да си продължи по пътя — освен ако не го убиваш, разбира се, но тъй или иначе не беше много важно дали му помниш името, или не.

При други обстоятелства щеше да е разумно да отдели малко време да прецени при кого от бароните може би си струва да се хване човек на служба. Но след като тримата щяха да се махнат от Ламът при първа възможност, защо да си прави труда?

Барон Ерик Фолсон беше лесен за запомняне със суровия си поглед и острата, добре очертана брадичка. Когато не се движеше — а повечето време като че ли стоеше замръзнал в някаква поза, — приличаше на портрет на знатен владетел. Също тъй погледът му повечето време явно оставаше прикован в цепката на бюста на лейди Мондегрийн — тя си го показваше щедро въпреки студа. Ръцете му също като че ли лесно успяваха да се доберат до ръката или рамото й, или извивката на бедрото — нещо, което всъщност не беше грижа на Дърайн, а и след като дамата непрекъснато му се усмихваше и кимаше, докато той й говореше, явно и тя не се притесняваше.