Легенди за Войната на разлома
- Автор: Фейст Раймонд, Розенберг Джоэл
- Серия: Легенди за Войната на разлома #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенди за Войната на разлома». Краткое содержание книги:
— Не — отвърна Пайроджил. Дърайн вече явно беше объркан.
— Какъв е проблемът?
— Проблемът е, че нещата вървят добре, това е проблемът.
— Проблемът е, че няма проблем?
Пайроджил кимна.
— Мда. Докато нещата вървят добре, той няма да иска да прави никакви промени. В края на краищата той просто седи временно на стола на графа. Не е граф на Ламът. Той просто иска граф Вандрос да се върне в града в същото състояние, в което го е напуснал — а ако е дошло време за освобождаване на наемници, Арджънт ще иска да остави графа да го направи, не да го прави самият той. — Сви рамене. — Доколкото той знае — доколкото всички ние знаем, — общата щабна среща в Ябон ще реши дали корпусът на Ламът да се прати на север до Каменната планина, на запад до Калдара или Тит-Онака или другаде. Ужасно притеснително ще е — както за графа, така и за Началника на мечовете — ако херцогът реши да използва войската на графа, а Вандрос се върне и завари, че Началникът на мечовете е платил на всички наемници, които графът на Ламът току-що е обещал на херцога.
Пайроджил поклати глава.
— Не подценявайте Началника на мечовете и не се хващайте на приказките му „аз съм само Началник на мечовете“. Той е не просто войник или фехтовач, но и политик също така, и трябва да мисли като политик. Точно затова Вандрос го остави за свой заместник.
— Не ми харесва — промърмори Дърайн. — Не съм убеден, че вярвам на цялата тази история с гласеното убийство, но…
— Но не това е важното. — Пайроджил сви рамене. — От това, което ни разказа Началникът на мечовете, изглежда че просто е имало няколко злополуки, при които на барона му се е разминало, и мисля, че двамата с графа виждат заговори там, където ги няма… точно както Кетол сбърка малкото търкаляне в сеното на барон Морей с онова слугинче за нещо друго.
Ушите на Кетол пламнаха от срам.
— И какво правим тогава? — попита той. — Не можем да си тръгнем…
— Не можем, защото си казал, че няма ли? Цялата тази дивотия с благородството ти се отразява май.
— Не, но…
— Шшш. — Пайроджил помисли малко и поклати глава. — Обещанията нямат нищо общо с това. Ако решим да си тръгнем, най-добре ще е кротко да си вземем това, което е по нас, и да пришпорим конете. Да натискаме барона за пълната ни заплата няма да е разумно, не и след предупреждението на Началника на мечовете. Вероятно бихме могли да измъкнем малко пари за харч от капитан Гарнет — и може би все едно трябва да го направим, иначе ще започне да се чуди защо не сме го направили — но толкова. Отидем ли при барона, ако се случи нещо лошо, ще обвинят нас. На някой да му допада това? Искате ли да си тръгнем без парите си?
— Не. — Дърайн не се поколеба. — Мисля да си тръгнем с парите си. Когато си тръгнем.
— Или можем просто да зарежем загубите си и да се махнем оттук — предложи Пайроджил.
— Ти сериозен ли си, или го казваш само за да ме изкараш от кожата?
Пайроджил му отвърна с една от редките си усмивки:
— По малко и от двете, да речем. Е, тръгваме ли си?
— Не. — Дърайн поклати глава. — Вече казах, че не — колко пъти трябва да го повтарям. Кетол?
— Вече казах на Началника на мечовете, че оставаме.
— Мда — каза Пайроджил. — Но тогава те е питал той. Сега те питам аз. Махаме ли се, или оставаме?
На Кетол също не му харесваше идеята да си тръгнат без заплатите. Успели бяха да натрупат доста пари, наред с плячкосаното от мъртвите и онова, което бяха успели да спечелят от комар и да свият по време на кръчмарски боеве, да не говорим за кесията, която му беше дал барон Мондегрийн, но графът на Ламът плащаше добре — а да оставят зад гърба си толкова злато и сребро щеше да означава да им се наложи много скоро да си потърсят нов работодател. Освен това в цялата тази работа нещо като че ли не беше наред.
Не ставаше дума за Морей при това — за барона на Кетол изобщо не му пукаше, — но се добавяше и усложнението около лейди Мондегрийн. Просто бе обещал на мъжа й, че ще я пази, и да избяга сега… е, нередно му се струваше някак.
— Оставаме — отвърна най-сетне с въздишка. — А и този бонус… Проклятие. Май тази дивотия с благородството наистина започваше да му се отразява.
Глава 5
Буря
Бурята връхлетя здраво.
Започна внезапно, скоро след онова, което трябваше да е изгрев-слънце, и с такъв оглушителен трясък на ненавременната гръмотевица, че разтърси и пробуди Дърайн от първия свестен нощен сън от… и той не помнеше вече от колко време. Макар светкавиците и гръмотевиците след няколко часа да стихнаха, бурята набираше сила и Дърайн трябваше да се загърне в най-дебелото си наметало, за да се добере от казармата до цитаделата в смътната сивкава светлина, превит срещу вятъра.