Легенди за Войната на разлома
- Автор: Фейст Раймонд, Розенберг Джоэл
- Серия: Легенди за Войната на разлома #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенди за Войната на разлома». Краткое содержание книги:
За да се усложнят нещата още повече, целият вторник в Ламът беше пазарен ден и военното затишие бе изпълнило пазарите въпреки хапливия студ. Долният град беше пълен с търговци, продаващи всичко, което Кетол можеше да си въобрази — освен наемнически услуги и пресни продукти. Второто щеше да изчака до пролетта, а ако в Ламът имаше граждани, на които да им трябва да наемат хора като него, Пайроджил и Дърайн, градските пазари едва ли бяха мястото, където щяха да ги намерят.
До щанда на пътуващ налбантин, пилчар продаваше стоката си — накокошинени от студа пилци или вече заклани и окачени на куките, където замръзваха бързо; и нарязани на мръвки и печащи се на шиш над огъня. Търговията му вървеше оживено, защото миризмата на сочно месо и чесън опразваше кесиите също толкова бързо, колкото и добър джебчия, и само желязната дисциплина и убедеността, че в цитаделата го чака топла храна, задържаха Кетол да не се прости с няколко медника.
Други обаче не бяха толкова сдържани. Един плещест войник, отметнал плаща си да се види гербът на Верхайен на табарда му, се пререди на опашката, изтласка с лакти двама бентонци и ако не се беше намесила стражата, за малко щеше да се стигне до люта свада.
Но стражата действаше бързо, тъй че човекът на Верхайен продължи по улицата, като ръфаше едно бутче, а двамата бентонци тръгнаха в обратна посока с печени пилешки гърди и две кошници яйца — явно бяха пратени на пазар.
На портата на цитаделата го познаваха и след бърз поглед в списъка — наемните войници не влизаха и излизаха през стените на замъка на графа на Ламът, когато им хрумне, а обикновено стояха в една казарма в Долния град — го пуснаха. Той мина през строевия плац и през стаята за чистене влезе в преддверието на западното крило.
Командващият охраната сержант изсумтя:
— Много закъсня.
— Да, знам — отвърна Кетол. — Трябва да сменя двамата при покоите на ковчежника. Но това е работа между мен и Пайроджил и Дърайн — в смисъл, не се обиждай, но не е твоя грижа все пак.
Като повечето васално обвързани с графа на Ламът барони, Морей поддържаше малка резиденция в столицата на графството. Дори в мирно време бароните често идваха и си заминаваха, вършеха каквото трябваше да свършат в столицата, освен да измислят начини да изтръгнат повече данъци от селяните и волниците — нещо, което според Кетол поглъщаше повечето им време и усилия, макар че едва ли беше честно. Кетол се мъчеше да си внуши, че е честно, поне с ограничения си ум. Но в Ламът имаше и други привлекателни неща. Макар два-три от хазартните домове в града да бяха затворени в началото на войната, Ламът все пак си беше културната столица на кралството, освен политическата, и беше разбираемо, че благородничеството ще иска да прекарва времето си в столицата по много причини.
Морей имаше къща на улица „Черен лебед“, но също така и малко жилище в самата цитадела на графа, вероятно заради сана му на ковчежник, а и защото бе един от малцината, които знаеха тайната на ключалката на вратата на Хранилището. Златото и среброто бяха прилепчиви неща и ако някой благородник бе достатъчно глупав да позволи всеки да има достъп до неговото хранилище или счетоводните книги, то на Кетол определено щеше да му хареса да чуе за него. Щеше да е първият на опашката доброволци да стоят на стража цяла нощ пред вратата на съответното хранилище. Само за една нощ.
Сержантът поклати глава.
— Твоите хора може да си стоят с палци в задниците и да попазят вратата още малко, докато барон Морей си почива. — Тримата явно започваха да стават толкова популярни сред войниците в цитаделата, колкото бяха станали и в Мондегрийн. — Началникът на мечовете иска да те види — продължи той. — Не ти ли го казаха на портата?
Кетол си помисли, че в живота има много страхотни моменти, в които е най-добре да си държиш устата затворена. „Ако ми го бяха казали на портата, сега нямаше да съм точно тук, нали?“ Но си премълча. Човек бездруго си създаваше достатъчно врагове в тази работа и той нямаше никакво желание да добавя още един.
— Не ми казаха.
Сержантът се намръщи и каза на един от охраната:
— Харт, я вземи да придружиш флибустиера до Орлово гнездо да не обърка пътя.
Кетол последва войника по коридора и нагоре по витото стълбище до Орлово гнездо. Реши, че тримата едва ли са в сериозна беда — инак на портата щеше да го посрещне цяло отделение.
Войникът почука отсечено на вратата и я отвори, без да пита.
— А — рече Стивън Арджънт и вдигна поглед от някакви листове в скута си. — Мудният Кетол най-сетне е тук. — Усмихна се широко. — Вече си мислех, че ще трябва да пратя патрул да те издири.