Момиче за шпионина
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #9
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Момиче за шпионина». Краткое содержание книги:
— Работата е секретна, както сами разбирате. Списъците са тайни. Но за вас ще разбера след… половин час. Кого да търся?
— Лейтенант Валерий Чекалин.
— Добре — кимна Юрий и се обърна към мен. — А вие кого издирвате, Александър Борисович?
— Вашият адаш — Андриевски.
— Охо! Него го търсят много хора и от двете страни!
— Сериозно?
— Съвсем. Ние го търсим, вие също. Днес долетя някакъв висш офицер от Службата за външно разузнаване, за да излови и прати Юрий Владимирович при любимия му тъст.
— Виж ти?!
— И това не е всичко. От президентския дворец в Грозни дойде заповед: десет хиляди долара на онзи, който достави жив или мъртъв Андриевски.
— Тотално осиране — промърморих и за момент затворих очи, за да прикрия объркването си.
Щом в самия Грозни е обявен такъв лов за моя подопечен, какво ли ще могат да направят нашите момчета?
Погледнах към Костя:
— Какво да правим? Не можем да попаднем в града преди войските, а след тях — вече ще е безполезно.
— Има един път — онзи, който ползват „ангелите от ада“.
— Подземните комуникации?
Костя кимна, после попита някакъв офицер:
— Мога ли да се свържа оттук с Москва?
— Да, другарю прокурор, елате — ще ви заведа.
Докато Меркулов отсъстваше, си спомних за Слава, Олег, а и за Дина. Как ли са те там? Това, което научихме за ситуацията на място и от неофициални, така да се каже, източници, не подхранваше оптимизъм. И не ме напускаше усещането, че сме изпратили нашите хора на много опасна задача.
Споделих това с Костя още щом се върна от свързочниците. Меркулов се усмихна:
— Потърпи още половин ден, изучи обстановката, намери своя приятел Осинцев…
— Той тук ли е?
— Че къде другаде да бъде в съдбоносния за отечеството час? — не без сарказъм отговори Костя.
— А за какъв дявол ми е той?
— Е, напразно говориш така…
Костя ми разказа, че се е обадил по телефона на началника на Главното разузнавателно управление и го е помолил да му даде „ангелите“ за провеждане на операция по залавянето на Андриевски и Ходжаев, ако, разбира се, ни се отдаде да открием втория. Началникът първо се заинатил, но после обещал да изпрати останалите десет бойци на същото отделение, от което Скворцов набрал екипа за ноемврийската операция в Грозни. Той съобщил също, че полковник Осинцев с още двама „ангели“ е тук и се опитва да се свърже с бойците на Скворцов, които е възможно още да се мотаят из подземията на чеченската столица.
— Наистина този хуморист от Генщаба добави, че наказаният полковник не ни обича. Аз, казва, мога да му заповядам и ще му наредя да ви окаже съдействие, но нищо не мога да направя, ако той изпълнява заповедта ми без душа.
— Каква ти душа при тях? Ще съм благодарен поне да не пречи.
Върна се и Макаревич.
— Единственото, което можах да науча, Константин Дмитриевич, е, че поне го няма между убитите, чиято самоличност е установена — докладва в скоропоговорка контраразузнавачът, като се озърташе. — Според нашите данни има няколко десетки пленени и около тридесет безследно изчезнали. Трябва да се търси сред тях. И ще търсим. Но ще се наложи да изчакаме. Срокът на московския ултиматум още не е изтекъл, затова и войната ни тук е полустудена, така да се каже…
Стори ми се, че Макаревич се чувства неловко. Забелязах, че и Костя оглежда контраразузнавача. Щеше ми се да знам, защо го гризе съвестта? Дали защото не можа да помогне на заместник-генералния прокурор, или защото за първи път лъже толкова важна личност?
Каквото и да беше, Костя вежливо благодари на служителя от ФСК за помощта.
— Моля ви се, каква помощ! Ще си отбележа фамилията — Чекалин, нали? Ще го търсим даже след като си заминете. Не е игла в купа сено, ще го открием! — бодро завърши той.
Само че нито аз, нито Костя му повярвахме.
3.
Времето се точеше непоносимо бавно. В очакване на обещаните от началника на ГРУ бойци от спецподразделението „Ангели от ада“ се разхождах из военното градче с надеждата да открия някъде тук полковник Осинцев.
Виждах редици масивни танкове с влажна от мъглата студена броня и оръдия, покрити с калъфи. Край бойните машини се тълпяха новобранци, наглеждани от сержантите и старите войници.
— Защо са докарали тук зайците? — попитах някакъв запотен от труд и грижи капитан.