Момиче за шпионина

„Е, сега вече сбърка, Абел19 смотан!“ — помисли шефът и като се намръщи загрижено, каза:

— Знаете ли, разтревожен съм от това, което става около Андриевски. Вие не сте ли?

— Аз съм загрижен от суетнята да го извадят от играта, а като следствие — и мен.

— Кому е нужно това? — сви рамене шефът.

— На този, който иска мястото ми.

— Знаете ли името му?

— Списъкът е дълъг.

— Толкова ли е за завиждане вашата работа?

— Завиждат на званието. Впрочем не се нуждая от съчувствие. Не за пръв път съдбата ме сблъсква със завистници. Ще се справя сам.

— Знаете ли за писмото от контраразузнаването по повод вашия зет?

— Не. За какво е писмото?

— За това, че няколко пъти се е срещал с агента на ЦРУ Кук. Началникът на отдел „Информация и анализи“ не знае нищо за това. Той дори не знае с какво конкретно се е занимавал на работното си място неговият служител Андриевски. Нали разбирате, че ако не им дадем задоволителен отговор, те ще започнат свое разследване?

Пермитин презрително се усмихна:

— Трошачите на кокали от ФСК? Те разбраха, че Керуд е Кук едва след като оня го застреляха!

— А вие значи сте разбрали по-рано?

— Ние знаехме от самото начало. И от самото начало водехме игра.

— Каква игра?

— Според някои данни Кук беше разочарован от работата си в ЦРУ и ние с Юрий помислихме защо пък да не опитаме да го презавербуваме.

— Вашият зет специалист ли е в тази работа? Според някои мои сведения и в школата, и при работата си в резидентурата той не е блестял.

Пермитин изгледа шефа си снизходително.

„Прави ме на глупак!“ — помисли раздразнено шефът.

Заместникът му в това време започна да отговаря на въпроса:

— Сега, когато поради случайност всичко свърши, даже без да е започнало, ми е трудно да кажа еднозначно щеше ли да има някакъв резултат или не. Разузнаването не е математика — не можеш да пресметнеш предварително всичко…

— А убийството на жената?

— Това е пълна глупост!

— Знаете ли, Едуард Генадиевич, вие сте за втори път при мен по повод на Андриевски и аз вече подробно изучих вашата гледна точка. Време е да чуем самия Юрий… Владимирович, струва ми се?

Пермитин искаше да каже нещо, но шефът вдигна ръка и го спря, после натисна едно от копчетата на интеркома:

— Николай Алексеевич?

После изгледа хитро заместника си и натисна още един бутон, така че гласът на събеседника започна да се чува ясно и отчетливо в стаята.

— Николай Алексеевич?

— Да?

— Добър ден!

— Здравейте!

— Изпратете ми, моля ви, Андриевски.

— Нямам възможност, другарю генерал-лейтенант.

— Защо?

— Ами защото го няма.